Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Кралят-магьосник пристъпи към него и промълви:
— Значи е истина. Ти не можеш да умреш.
Рулад трепна.
— Умирам, Ханан Мосаг. Само това знам. Умирането. Сега ме остави. Удинаас.
— Да, императоре.
— Трябва… да намеря… аз…
— Шатрата ви е готова. За вас и Майен — каза робът.
— Да.
— Императоре, аз ще водя свитата ви — намеси се Мидик Бун.
Смутен и объркан, Рулад огледа тялото си, зацапаните монети, мръсните кожи.
— Да, братко Мидик. Свитата.
— И ще намерим онзи, който… ви направи това, ваше величество.
Очите на Рулад блеснаха.
— Той не може да бъде победен. Безпомощни сме пред него. Той лъже…
Мидик се намръщи. Погледна недоумяващо Удинаас.
— Императоре — каза робът. — Той има предвид онзи, който ви уби, вас и братята ви. Тук, на улицата.
Рулад стисна главата си с ръце.
— Разбира се. Беше облечен в… пурпур.
Удинаас се обърна към Мидик и каза:
— Ще ви го опиша подробно.
— Добре. И ще им претърсим града.
„Но него го няма, глупако. Не знам откъде го знам. Но го няма. И Серен Педак я няма.“
— Разбира се.
— Удинаас!
— Тук съм, императоре.
— Отведи ме от това място!
Вече се знаеше. И Цеда скоро щеше да го научи. Но щеше ли да разбере? Как можеше? Беше невъзможно, безумно.
„Нищо не мога да направя. Ще го разбере ли?“
Воинът в злато се затътри след роба. Стъпка по стъпка. Майен и Пернатата вещица вървяха по петите им. Мидик Бун и още дузина воини ги обкръжиха, с извадени оръжия. Нямаше кой да ги спре.
Уидал седеше на пейката в ковачницата. Груби стени, камък и вар, огнището — изстинало и пълно с пепел. Каменен под и три стени — отворената страна гледаше към ограден двор с иззидан с дялан камък кладенец, дървено корито за закаляване, дърва, купчини руда и скрап. В колибата отсреща само един тесен нар, и нищо друго.
Целият му свят. Насмешливо напомняне за занаята му. За смисъла на живота му.
А гласът на Сакатия бог шепнеше в ума му: „Уидал. Моят дар. Не съм лишен от съчувствие, каквото и да си мислиш. Разбрах. Нахтите са жалки спътници за един мъж. Иди на брега, Уидал. Вземи моя дар и го притежавай.“
Той се надигна бавно, озадачен. „Лодка ли? Сал? Някой проклет дънер, който да мога да яхна с отлива?“ Излезе навън.
И чу нахтите — бърбореха възбудено на брега.
Уидал отиде до ръба, спря и се загледа надолу.
Жена. Залиташе, докато излизаше от водата. Добра се до брега. Висока, чернокожа, гола, с дълга червена коса.
Мекросът се обърна и закрачи вбесен назад.
— Кучи син…
Сакатият бог отвърна с насмешливо стъписване: „Не искаше ли това? Много висока ли е за теб? Много странни ли са очите й? Уидал, не разбирам…“
— Как си могъл да направиш това? „Притежавай“. Само това знаеш, нали? Притежавай. Използвай. Хора. Животи.
„Тя се нуждае от помощта ти, Уидал. Объркана е, изплашена е от нахтите. Все още трудно си спомня плътта.“
— По-късно. Сега ме остави на мира. Остави и двама ни на мира.
Тих смях, след него — хриплива кашлица. „Както искаш. Разочароваща е тази липса на благодарност все пак.“
— Върви в Бездната!
Без отговор.
Уидал влезе в колибата. Постоя пред нара, докато се увери, че Сакатият бог не дебне някъде в черепа му. После се смъкна на колене и наведе глава.
Мразеше религията. Презираше боговете. Но гнездото беше празно. Гнездото трябваше да се разкъса. Да се пресъгради.
Мекросът можеше да избира сред гъмжило от богове. Но един беше по-стар от другите, и той бе на морето.
Уидал започна да се моли.
На Маел.
17.