Бесове

— Не, не го помня.

— Христофор Иванович, в Лозана? Ужасно ви отегчаваше. При всяко идване още от вратата заявяваше: „Минавам за минутка“, а оставаше за по цял ден. Не искам да приличам на Христофор Иванович и да оставам за цял ден.

По лицето му мина сянка.

— Лиза, тоя изкуствен тон ми причинява болка. И на теб ти струва скъпо. Защо е всичко това? За какво?

Очите му пламнаха.

— Лиза — възкликна той, — кълна се, че днес те обичам повече от вчера, когато дойде при мен!

— Какво странно признание! Защо говорите за вчера и днес, какво значат тия сравнения?

— Ти няма да ме оставиш — продължаваше той почти с отчаяние, — ще заминем още днес, нали? Нали?

— Ох, не ми стискайте ръката толкова силно! Къде да заминем още днес? Пак да „възкръсваме“ ли някъде? Не, стига опити… пък и много е бавно за мен; и не съм способна; прекалено високо е за мен. Освен ако заминем за Москва, където ще ходим по гости, ще ни идват гости — нали знаете, че това е моят идеал. Още в Швейцария ви го казах, не съм крила от вас каква съм аз. А тъй като е невъзможно да живеем в Москва и да ходим на гости, тъй като сте женен, няма какво повече да говорим.

— Лиза! Но какво беше това вчера?

— Каквото беше — беше!

— Това е невъзможно! Това е жестоко!

— Какво, като е жестоко, понесете го, нищо че е жестоко!

— Отмъщавате ми за вчерашния си каприз… — измърмори той с лоша усмивка. Лиза пламна.

— Каква низост!

— Но защо тогава ме дарихте с… „толкоз щастие“? Нямам ли правото да го зная?

— Не, тоя път ще минете някак без права; и не завършвайте низостта на предположението си с глупост. Днес нещо не сте във форма. Чакайте, да не би пък да се боите, че ще паднете в очите на хората, че ще ви осъдят за това „толкоз щастие“? О, ако е тъй, не се безпокойте, за бога! Нямате никаква вина и не сте отговорен пред никого. Когато вчера отварях вратата ви, дори не знаехте кой влиза. Както току-що се изразихте, всичко беше само един каприз от моя страна и нищо повече. И можете смело и победоносно да гледате хората право в очите.

— От един час насам твоите думи, твоят смях ме хвърлят в леден ужас. „Щастието“, за което говориш с такава ярост, ми струва… всичко. Нима е възможно да те изгубя точно сега? Кълна се, че вчера по-малко те обичах. Защо днес ми отнемаш всичко? Знаеш ли какво ми струва тая нова надежда? Цял един живот ми струва, живот!

— Вашия собствен или нечий живот? Той бързо се изправи.

— Какво значи това? — впери той в нея очи.

— С вашия или с моя живот заплатихте, това е, което исках да попитам. Или вече изобщо не разбирате какво ви се говори? — пламна Лиза. — Какво скочихте изведнъж? Защо ме гледате така? Вие ме плашите. От какво непрекъснато се боите? Отдавна съм забелязала, че се боите и тъкмо днес, тъкмо сега… Господи, как побледнявате!

— Лиза, ако ти знаеш нещо, аз ти се кълна, че аз не знам… и съвсем нямах предвид това, като казах, че ми струва цял един живот…