Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
Не се беше приближил до прозореца, спрял се бе на три крачки зад гърба й, но тя не се обърна към него.
— Според календара трябваше да е съмнало преди един час, а е почти като нощ — каза тя с досада.
— Календарите лъжат314 — каза той с любезна усмивка, но му стана неудобно и побърза да прибави: — Отегчително е да се живее по календар, Лиза.
И млъкна, недоволен от баналността на казаното; Лиза криво се усмихна.
— Изпаднали сте в такова потиснато настроение, че не намирате дори какво да ми кажете. Успокойте се, много добре го казахте: аз живея само по календара, всяка моя крачка е пресметната по календара. Учудвате ли се?
Бързо се обърна и седна в креслото.
— И вие седнете, моля. Няма да сме задълго заедно и ще говоря каквото ми хрумне… Защо и вие да не говорите каквото ви хрумне?
Николай Всеволодович седна до нея и внимателно, почти боязливо я взе за ръката.
— Какво означава този език, Лиза? Откъде се взе изведнъж? Какво значи „няма да сме задълго заедно“? Това е вече втората ти загадъчна фраза, откакто си се събудила.
— Вие почвате да броите загадъчните ми фрази, тъй ли? — засмя се тя. — А помните ли, че вчера още с влизането ви казах, че съм един мъртвец? Или тъкмо това сте счели за нужно да забравите? Да го забравите или да не му обърнете внимание.
— Не си спомням, Лиза. От къде на къде мъртвец? Трябва да се живее…
— Защо млъкнахте? Къде се дяна красноречието ви? Аз си го изживях моя час на тоя свят и стига толкова. Помните ли Христофор Иванович?
— Не, не го помня.
— Христофор Иванович, в Лозана? Ужасно ви отегчаваше. При всяко идване още от вратата заявяваше: „Минавам за минутка“, а оставаше за по цял ден. Не искам да приличам на Христофор Иванович и да оставам за цял ден.
По лицето му мина сянка.
— Лиза, тоя изкуствен тон ми причинява болка. И на теб ти струва скъпо. Защо е всичко това? За какво?
Очите му пламнаха.
— Лиза — възкликна той, — кълна се, че днес те обичам повече от вчера, когато дойде при мен!
— Какво странно признание! Защо говорите за вчера и днес, какво значат тия сравнения?
— Ти няма да ме оставиш — продължаваше той почти с отчаяние, — ще заминем още днес, нали? Нали?
— Ох, не ми стискайте ръката толкова силно! Къде да заминем още днес? Пак да „възкръсваме“ ли някъде? Не, стига опити… пък и много е бавно за мен; и не съм способна; прекалено високо е за мен. Освен ако заминем за Москва, където ще ходим по гости, ще ни идват гости — нали знаете, че това е моят идеал. Още в Швейцария ви го казах, не съм крила от вас каква съм аз. А тъй като е невъзможно да живеем в Москва и да ходим на гости, тъй като сте женен, няма какво повече да говорим.
— Лиза! Но какво беше това вчера?
— Каквото беше — беше!
— Това е невъзможно! Това е жестоко!
— Какво, като е жестоко, понесете го, нищо че е жестоко!
— Отмъщавате ми за вчерашния си каприз… — измърмори той с лоша усмивка. Лиза пламна.
— Каква низост!
— Но защо тогава ме дарихте с… „толкоз щастие“? Нямам ли правото да го зная?
— Не, тоя път ще минете някак без права; и не завършвайте низостта на предположението си с глупост. Днес нещо не сте във форма. Чакайте, да не би пък да се боите, че ще паднете в очите на хората, че ще ви осъдят за това „толкоз щастие“? О, ако е тъй, не се безпокойте, за бога! Нямате никаква вина и не сте отговорен пред никого. Когато вчера отварях вратата ви, дори не знаехте кой влиза. Както току-що се изразихте, всичко беше само един каприз от моя страна и нищо повече. И можете смело и победоносно да гледате хората право в очите.
— От един час насам твоите думи, твоят смях ме хвърлят в леден ужас. „Щастието“, за което говориш с такава ярост, ми струва… всичко. Нима е възможно да те изгубя точно сега? Кълна се, че вчера по-малко те обичах. Защо днес ми отнемаш всичко? Знаеш ли какво ми струва тая нова надежда? Цял един живот ми струва, живот!
— Вашия собствен или нечий живот? Той бързо се изправи.
— Какво значи това? — впери той в нея очи.
— С вашия или с моя живот заплатихте, това е, което исках да попитам. Или вече изобщо не разбирате какво ви се говори? — пламна Лиза. — Какво скочихте изведнъж? Защо ме гледате така? Вие ме плашите. От какво непрекъснато се боите? Отдавна съм забелязала, че се боите и тъкмо днес, тъкмо сега… Господи, как побледнявате!
— Лиза, ако ти знаеш нещо, аз ти се кълна, че аз не знам… и съвсем нямах предвид това, като казах, че ми струва цял един живот…
314
Календарите лъжат… — Цитат от „От ума си тегли“ на А. С. Грибоедов.