Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
Така се коментираше случаят. Добавяха и друго: че къщата била наета за капитана и сестра му от господин Ставрогин, Николай Всеволодович, синчето на генералшата Ставрогина, който лично идвал да преговаря и много настоявал, защото стопанинът не искал да я дава — щял да отваря в нея кръчма, — но Николай Всеволодович дал много добра цена и платил за половин година напред, та стопанинът отстъпил.
— Крушката си има опашка — мърмореха в тълпата.
Но повечето хора мълчаха. Лицата бяха навъсени, но не забелязах да бяха кой знае колко развълнувани. Наоколо обаче продължаваха да се разправят истории за Николай Всеволодович: че убитата му била жена, че вчера бил подмамил и отмъкнал „по нечестен начин“ една госпожица от най-личната къща в града, къщата на генерал Дроздов, че щели да се оплачат от него в Петербург, а че жена му била заклана, види се, за да може да се ожени за Дроздова. Скворешники беше на не повече от две и половина версти оттук и по едно време дори ми мина през ума дали да не ида да им съобщя. Впрочем не искам да си кривя душата, макар да ми се мярнаха двама-трима от „гуляйджиите“, които бяха дошли на пожара чак на разсъмване и чиито мутри веднага познах, но не забелязах някой специално да настройва тълпата. Запомнил съм обаче един мършав висок момък, види се, занаятчия, къдрокос, с изпито и черно, сякаш намазано със сажди лице, шлосер, както разбрах впоследствие. Не беше пиян, но за разлика от мълчаливата мрачна тълпа просто сякаш не беше на себе си. Постоянно говореше нещо за тълпата, макар да не помня какво точно. Най-свързаните му изречения не бяха по-дълги от: „Братя, ама какво е това? Така ли ще остане, братя!“ — и при това размахваше ръце.
Глава трета
Завършекът на един роман
I
От голямата зала в Скворешники (същата, където се беше състояла последната среща на Варвара Петровна и Степан Трофимович) пожарът се виждаше като на длан. На разсъмване, към шест часа сутринта, на последния прозорец отдясно стоеше Лиза и втренчено се взираше в гаснещото зарево. Беше сама. Със същата разкошна, цялата с дантели резедава рокля, с която се бе явила вчера на „утрото“ — само че вече измачкана и някак набърже и небрежно облечена. Изведнъж забеляза, че пазвата й отпред не е добре закопчана, изчерви се, припряно се оправи, вдигна червената кърпа, която вчера при влизането си бе захвърлила на креслото, и я сложи на шията си. Дългата й коса беше разпиляна и една къдрица се подаваше под кърпата на дясното й рамо. Лицето й бе уморено и угрижено, но под навъсените вежди очите й горяха. Отново се приближи до прозореца и опря пламналото си чело до студеното стъкло. Вратата се отвори и влезе Николай Всеволодович.
— Пратих конен куриер — каза той, — след десет минути ще узнаем всичко, а сега-засега слугите разправят, че изгоряла част от Заречието — откъм реката и вдясно от моста. Пожарът избухнал още в полунощ; сега вече стихвал.