Ужас [bg]

Ескимосите продължаваха да се усмихват и да се взират в него.

Ървинг приклекна и шестимата мъже също наклякаха. Те не искаха да сядат на вледенената земя, въпреки че наблизо имаше няколко удобни камъка. След толкова месеци, прекарани в студа, Ървинг много добре ги разбираше. Той все така искаше да узнае нечие име.

— Ървинг — каза той, докосвайки отново гърдите си. После посочи към най-близкия мъж.

— Инук — каза мъжът, докосвайки гърдите си. Той свали ръкавицата си със зъби и вдигна дясната си ръка. Двата й най-малки пръсти липсваха. — Тикеркат — рече мъжът и отново се усмихна.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Инук — каза Ървинг. — Или господин Тикеркат. Много ми е приятно да се запознаем.

Той реши, че едно реално общуване не може да мине без езика на жестовете и посочи на северозапад, откъдето беше дошъл.

— Имам много приятели — каза той уверено, сякаш изречените думи щяха да му осигурят безопасност сред тези диваци. — Два големи кораба. Два… кораба.

Повечето от ескимосите погледнаха нататък, накъдето сочеше Ървинг. Господин Инук леко се намръщи.

— Нанук — рече мъжът тихо, после поклати глава, сякаш поправяйки се, и добави: — Торнарсук.

При тази дума всички останали извърнаха поглед или наведоха глави сякаш в знак на почит или от страх. Но лейтенантът беше сигурен, че тези чувства не са предизвикани от мисълта за двата кораба или за групата бели мъже.

Ървинг облиза кървящите си устни. По-добре щеше да е да започне да търгува с тези хора, вместо да завързва по-продължителен разговор. Бавно, за да не подплаши някой от тях, той бръкна в кожената си раница, за да види няма ли да се намери там някое лакомство или дрънкулка, която да може да предложи на ескимосите за подарък.

Не намери нищо. Вече беше изял парчето осолено свинско и стария сухар, които беше взел за деня. Тогава нещо лъскаво и интересно…

В раницата бяха само съдраните му пуловери, чифт миризливи резервни чорапи и скъсан парцал, който беше взел за в случай че му се наложи да ходи по нужда. В този момент Ървинг горчиво съжали, че е дал ориенталската си копринена кърпичка на Безмълвната дама — където и да се намираше тя сега. Девойката се бе измъкнала от лагера „Ужас“ на втория си ден тук и оттогава не се беше появявала. Той знаеше, че червено-зелената копринена кърпичка щеше да се хареса на тези местни жители.

После студените му пръсти докоснаха закръгления месингов далекоглед.

Сърцето му подскочи радостно, а после се сви от болка. Далекогледът беше може би най-ценната му вещ — последният подарък от чичо му, преди този добър човек да почине внезапно от сърдечен пристъп.

Леко усмихвайки се на гледащите го с очакване ескимоси, той бавно измъкна инструмента от раницата. Забеляза, че мургавите мъже стиснаха по-здраво своите копия и харпуни.