Братя

Духовното лице, свещеник от Епископалната църква и стар приятел на двете жени, благослови съюза им.

– Животът – каза в речта си – е твърде жесток, за да го живеем сами.

Тази мисъл прониза Ивън като стрела. Да. Истина беше. Тя хвана ръката на Хедър и я стисна силно.

И сякаш за потвърждение прекараха нощта страхотно. Няколко години по-рано, тъкмо беше прехвърлила четирийсетте, Ивън бе установила, че обожава да танцува. Музиката, особено шлагерите от седемдесетте, от ученическите ѝ години – „Стълба към небето“, Спрингстийн – я освобождаваше от задръжките, както алкохолът или наркотиците правеха с други хора. Двете с Хедър танцуваха, докато телата им започнаха да лепнат от пот; поръчаха си четири повторения на „Роден да тича“ само за себе си. Персоналът на клуба тактично отпрати гостите в един.

Когато се прибраха вкъщи, Хедър се отдаде на разюздани фантазии за сватбата им. Имаше стотици идеи: как щели да минат по пътеката между столовете, осветена от свещи, плаващи в сферични бокали с вода и орхидеи; как церемонията щяла да се проведе върху килим от свежа лавандула.

– И искам бижута „Картие“ – заяви. – За „Кей“ изобщо няма да си хабя целувките, а ако ми дойдеш със „Зейлс“, изобщо не те познавам.

Каза го уж на шега, но в очите ѝ имаше решителност.

Когато приятелката ѝ отиде в банята, Ивън, която бе поела доста повече алкохол от нормалното, изпадна в мрачно настроение. Приказките на Хедър за сватба, претенциите ѝ я накараха да осъзнае колко малка е възможността това да се случи. Съмненията ѝ не бяха свързани с това, че еднополовите бракове едва ли ще бъдат легализирани в този щат, нито дори с неубедеността, че е преодоляла достатъчно предразсъдъците си, за да може свободно да нарича Хедър своя „съпруга“. Друго я притесняваше, въпреки че погълнатото шампанско ѝ пречеше да определи точно какво. Съмненията ѝ бяха шок за самата нея, защото в любовната им връзка тя бе тази, която ухажваше Хедър, съобразяваше се с нея, прощаваше ѝ. И все още копнееше за нея, обичаше забавната ѝ страна и ужасния ѝ сарказъм и беше открила нещо силно и добро в себе си, като ѝ се отдаваше изцяло. През последните няколко месеца бе осъзнала, че на практика изпълнява ролята на нещо като майка за приятелката си, в което нямаше нищо лошо – Ивън обожаваше чувството, че се отнася към Хедър с повече търпение и разбиране, отколкото навремето получаваше от своята майка. Все още не беше готова да се откаже от това.

Започваше обаче да губи вяра в мита (или легендата, или приказката, както щете го наречете), който сама си беше създала, че Хедър ще се „усмири“ и ще я заобича, както Ивън искаше да бъде обичана. Животът бе твърде жесток, за да го живееш сам. Затова тя беше тук. И утре, когато се събуди, щеше отново да вярва в своята приказка. Но засега последната чаша шампанско я бе превърнала в нещо като ясновидка или оракул, прозряла през мъглата на бъдещето, но неспособна да види там нищо, вдъхващо утеха.