Не пречете на палача

Влизайки в стаята, тя захвърли чантата си на пода, съблече якето си и се пльосна на едно от леглата. Сауляк старателно закачи дрехите си в шкафа и седна в креслото. Настя не можеше добре да го види, но би заложила главата си, че той отново е скръстил ръце и е затворил очи.

— Ще продължите ли с гладуването? — попита го саркастично.

— А вие да не би да се огладняла? — парира Павел. — Скъпичко ще му излезе на този, който реши да ви изхранва.

— Аз имам нормален апетит на здрав човек, необременен от терзания на съвестта — весело отвърна тя. — А като ви гледам така, май нищичко не можете да преглътнете. От страх ли, от какво?

— Завиждам на оптимизма ви. Впрочем, ненапразно казват, че от много знания боляло глава.

— Тогава споделете с мен главоболните си знания и може би ще си

изгубя апетита. Така ще направим икономии от храна.

Сауляк не й отвърна нищо, но Настя със задоволство си помисли, че произнесените от него фрази днес бяха по-дълги от вчерашните. „Нищо с течение на времето ще го поразговоря още. Трябва ми само търпение и изобретателност.“ За една негова особеност вече беше съвсем наясно — той не можеше мигновено да се пренастройва. Вчера в ресторанта, когато ненадейно го бе нарекла „Паша“ и му бе заговорила умоляващо-ласкаво, беше отстъпил от твърдата си линия на поведение. И то не защото се бе размекнал от ласкавостта й, а защото се бе объркал. Именно с объркването му можеше да се обясни номерът, който й бе пробутал, танцувайки с нея. Този мъж се объркваше, когато нещо не разбираше.

„Е, добре, ще изходим от това“ — реши Настя.

Известно време тя мълчаливо си лежа и вдигнала ръце пред очите, си няколко минути съсредоточено разглежда маникюра си. После се обърна по корем, подпря брадичка на юмруците си и в упор се взря в Павел. Той въобще не реагира, сякаш се бе вкаменил.

— Как мислите — запита го, — ония във фоайето ли са или ни караулят от улицата?

— Най-вероятно, някой от тях си седи долу, а друг е във фоайето на нашия етаж. Те също се крият един от друг.

— Тук не е Москва, мащабите са други. Трябва обаче да ги отведем някъде на още по-тясно място. Нека да се поблъскат малко.

— Искате да си правите експерименти? — вдигна клепачи Сауляк.

— Че защо не? Аз обичам развлеченията, скуката ме потиска и убива работоспособността ми. Вие не сте кой знае какъв събеседник и щом не мога да се забавлявам със съмишленици, бих могла да използвам враговете си за тази цел. Как намирате идеята ми?

— Този, който ви е наел, сигурно е пълен идиот — процеди той. — И откъде ви е изровил?

— Не ставайте груб, Павел Дмитриевич. Ако вчера не бях ви посрещнала пред портала на вашето богоугодно заведение, сега бихте си изстивал в някоя крайпътна канавка и лек февруарски снежец тихо би покривал бездиханното ви тяло. Може би сте прав, считайки, че не съм чак толкова опитна, за да ви доведа до местоназначението цял и невредим, но така или иначе, едно денонощие живот ви подарих. Поне за това можехте да сте ми благодарен.