Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

А когато майка й замина, за да не се върне никога, и баща й се запи, океанът дори й стана нещо като родител. Въпреки настроенията му, променливи като часовете на слънчевата и лунната светлина, капризни като бурите, които разбунваха повърхността му, океанът даваше някаква устойчивост на детството й. Прибоят я приспиваше вечер и тя се събуждаше всяка сутрин от крясъците на чайките и виждаше опънатите платна в пристанището под замъка — трептяха като листчетата на огромни цветя.

Океанът бе изпълнявал много роли в живота й и бе означавал много. Но до този момент — сега тя стоеше до парапета на кърмата на „Облака на Еадне“ и белите шапки на Великото зелено се простираха във всички посоки — никога не бе мислила, че океанът би могъл да бъде и затвор, менгеме, от което можеш да избягаш по-трудно, отколкото от каквато и да било постройка от камък и желязо.

Когато корабът на граф Аспитис се отправи на юг от Винита, на път към залива Фиранос и разпилените около него острови, Мириамел за пръв път почувства, че океанът се обръща срещу нея, че я сграбчва по-сигурно, отколкото някога свитата на баща й я бе обвързвала с ритуали и правила или войниците му я бяха обграждали с остра стомана. Бе успяла да избяга от тези пазачи, нали? Но как можеше сега да избяга от стотици километри пусто море? Не, по-добре беше да се предаде. Беше се уморила да се бори. Каменните скали могат гордо да стоят цяла вечност, но дори те накрая падат в океана. Вместо да се съпротивлява, по-добре щеше да е да се остави да я носят вълните на приливите и отливите — като дъска, изгладена от теченията, но все пак движеща се, винаги в движение. Граф Аспитис не беше лош човек. Вярно, че не се отнасяше към нея със същото внимание, както преди две седмици, но все още говореше любезно с нея — поне когато тя правеше това, което искаше той. Така че щеше да прави това, което той искаше. Щеше да се носи по вълните като плавей, без да се противи, докато времето и събитията не я изкарат отново на брега…

Една ръка докосна ръкава й, тя стреснато подскочи, обърна се и видя Ган Итай. Набразденото с преплетени бръчки лице на нискийката беше безизразно, но в очите й проблясваха златни искрици.

— Не исках да те стряскам, момиче. — Ган Итай застана до Мириамел и двете се вторачиха в неуморната вода.

— Когато не се вижда никаква суша — каза най-после Мириамел, — може да си отплувал и извън края на света. Искам да кажа — все едно никъде няма земя.

Нискийката кимна. Рядката й бяла коса се развяваше.

— Понякога нощем, когато съм на палубата и пея, се чувствам, сякаш пресичам Безкрайния и Вечен океан, този, който моят народ е прекосил, за да дойде в тези земи. Казват, че океанът бил черен като катран, но гребените на вълните блестели като бисери.

Ган Итай посегна и стисна ръката на Мириамел. Стресната, принцесата не се възпротиви, а продължи да гледа морето. След миг дългите кожести пръсти на нискийката пъхнаха нещо в ръката й.