Черното копие и сянката на Властелина [bg]

-И какво ще прави той? - гледайки в пода, попита Торин.

-Иска да стигне до Мория, както още тогава говореше - нищо ново. Мисля, че той просто иска да стане крал. Привижда му се славата на великия Дурин, не по-малко!

-А какво... - опита да се намеси Фолко, но Торин само отегчено махна с ръка.

-Стига за това. В края на краищата, нека да събира войски, усещам със сърцето си, че ще ни потрябват на всички... Какво се чува в Самотната планина за Олмер, за отряда му?

-А Нищо... - кратко промълви Дребосъка и пусна от устата си безгрижно красиво, синьо колелце дим. - Аз бях първият от северната граница. Знам само, че както се досещахме, никой дори не е имал намерение да лови Олмер, а на тангарите от Еребор сега не им е до хорските тревоги...

Утъпканата следа на конницата, по която вървяха приятелите, се простираше право на изток, покрай Железните хълмове, и Фолко с неотслабващ интерес се озърташе наоколо, разглеждайки тази старинна твърдина на народа на Дурин. Това действително не бяха планини, а хълмове, високи и издължени, гъсто обрасли с ели. Олмер все пак не беше посмял да води армията си по главния път, който тръгваше от Железните порти на тукашното кралство на джуджетата на запад към Самотната планина, обръщайки малко на юг, към широките хълмисти простори.

-Е, братя - издиша Торин, обръщайки понито на изток - напред! Помогни ни, Велики Дурин, да стигнем до гърлото на Олмер!

Еднообразните хълмове, между които на места се мяркаха самотни брястове, внезапно се издигнаха във висока, простряла се от север на юг верига. Следата на Олмер се гмуркаше в седловината и изчезваше зад станалите забележимо по-стръмни склонове.

-Там, зад хълмовете, е Карнен - махна с ръка Дребосъка.

-А кой крещи така там? - изведнъж се заинтересува Торин и в следващия миг секирата му вече беше в ръката му.

Зад хълмистата верига наистина се разнасяха някакви неясни викове. Не приличаше крещящият да вика за помощ - той като че ли се мяташе в някакъв ужас, който не можеше да се предаде, счепкал се в единоборство със самата смърт и вече неразчитащ на спасение.

В следващия миг приятелите шибнаха понитата си. Срещу тях се понесе снежният път, утъпканата следа рязко завиваше зад хълма и макар че там можеше да има засада, никой не опъна юздите. Виковете не замлъкваха.

Белите, на места разделени от тъмните клони, склонове, рязко отстъпиха настрани и приятелите със засилка излетяха направо на брега на реката. Пред тях се разстилаше широката долина на река Карнен. Равният, полузасипан със сняг лед още сковаваше водите й, но почти в самата среда, в чистия бял килим се виждаше неголямо черно петно, в което нещо се мяташе и се плискаше. Виковете се донасяха оттам.