Медея и нейните деца [bg]

Медея изпитваше пълно равнодушие. Беше стара мома на двайсет и девет, от години с презрение отказваше всякакви редки мъжки предложения.

— И ненадейно сънувах майка си! — патетично възкликна той. — Ако знаехте какъв ужасен характер имаше… но това няма нищо общо. Никога не бях я сънувал. Та изведнъж ми се явява насън, дойде много близо, дори усетих мириса на косата й, нали се сещате, на стара прошарена коса, и ми казва строго: „Да, Самоня, да.“ И толкова. Пък аз да си мисля сам какво „да“.

Медея седеше изправена, тя винаги имаше изправена осанка. Якичката й малко се беше подгънала отляво, но тя не го забеляза. Мислеше си как да откаже меко на този особняк, без да го обиди. Той като че ли изобщо не предполагаше отказ.

— Да, Медея Георгиевна, има още нещо, което трябва да ви разкажа като бъдещ ваш мъж. Истината е, че съм регистриран в психиатрията. Тоест аз съм абсолютно здрав. Това е стара история, но все пак трябва да ви я разкажа… През хиляда деветстотин и двайсета година от подразделение на ЧОН бях изпратен да изземвам зърно. Беше много важна задача, винаги съм го разбирал. И естествено намерихме укрито жито в село Василишчево в Тамбовска губерния. Сигурен съм, че са го укривали всички селяни, но ние намерихме в две къщи, не най-богатите на вид. Заповедта бе дадена предварително: да се разстрелят укривателите за назидание. Червеноармейците поведоха трима накрай селото. Водят ги, а подире им се точат хора. Те бяха двама братя с общо стопанство и още един възрастен селянин. Та жените им отзад, децата. Парализирана старица, майка на възрастния, пълзи подире. Иззехме им към седемдесет кила жито, а от братята само двайсет и няколко. Аз, Медея Георгиевна, бях началник на продоволствения отряд. Червеноармейците изправиха тримата, застанаха насреща им с пушките. И тогава жените и децата нададоха такъв вой, че нещо ме блъсна в главата и паднах. Имал съм нещо като епилептичен припадък. Аз, разбира се, нищо не помнех. Качили са ме на каруцата, направо върху житото, и са ме откарали в града. Бил съм, както ми казаха, целият черен, ръцете и краката като дървени, не се сгъват. Три месеца лежах в болница, после ме пратиха на балнеолечение, после свикаха комисия и установиха, че имам нервна слабост. След комисията искаха да ме изпратят в партийно-стопански отдел. Аз премислих нещата и поисках да стана дентист. Те се съобразиха с нервната ми слабост и ме освободиха. Може би сте забелязали, че съм добър стоматолог. И в лечението, и в протезирането. Не съм променил партийните си възгледи. Само че организмът ми е слаб. Щом трябва да се застъпи партийна позиция, готов съм от все сърце, а организмът ми изпада в слабост и страх да не припадна, да не се върне нервната треска… както вчера на събранието. Но това ви го разказвам като моя голяма тайна, макар че е фиксирано дори в амбулаторната ми карта. Имах възможност да залича тази диагноза. Но си викам: не, няма, ами ако пак ме привикат по партийна линия на оперативна работа? А аз не бих могъл. Ако ще да ме убият, не мога. Но други недостатъци нямам, Медея Георгиевна.