Медея и нейните деца [bg]

На другата сутрин се срещнаха както винаги в зъболекарския кабинет. Стоматологът сякаш беше нов човек — мълчалив и строг с пациентките, не пускаше шеги. Когато наближи обедната почивка, Медея усети, че иска нещо да й каже. И наистина, щом последната предиобедна посетителка си тръгна, той подреди големите си сандвичи редом с Медеините тънки питки, гарнирани с първи зеленилки, поклати глава, изцъка с език и попита:

— Какво бихте казали, Медея Георгиевна, ако да бих ви поканил в ресторант „Кавказ“?

Медея се усмихна: много пъти беше канил в ресторант „Кавказ“ избрани пациентки. Освен това й се стори забавна тази граматическа форма: „какво бихте, ако да бих“…

— Бих си помислила — сухо отвърна тя.

— Какво толкова ще му мислите? — кипна той. — След работа отиваме…

Медея разбра, че много му се ще да я заведе в този „Кавказ“.

— Така или иначе, първо трябва да се прибера да се преоблека — слабо възрази Медея.

— Глупости! Да не мислите, че там ходят дами със самурени палта? — напираше дентистът.

Медея беше този ден със сива рокля от хастарен плат с кръгла бяла якичка и маншети, същинска камериерка или пансионерка — една от поне стотината й подобни рокли с една и съща кройка, които носеше цял живот още от гимназиалните си години и можеше да ушие със затворени очи… Една от онези вдовишки рокли, които носеше и досега…

Вечерта в ресторант „Кавказ“ беше прекрасна. Самуил Яковлевич леко се емчеше. Сервитьорът го познаваше и стоматологът се опияняваше от вниманието му. Превит в кръста и вдигнал в усмивка тънките си мустачки, келнерът сервира на масата в непринуден, но симетричен кръст ордьоврите в прозрачни чинийки. Медея Георгиевна в плюшено-палмовата обстановка на ресторанта се видя на дентиста по-чаровна от снощи, когато седеше в градинката му с древногръцкия си профил на фона на варосаната стена.

Тя чупеше парчета от питата „лаваш“, топеше в доматения сос на „чахохбили“15 и ядеше толкова чисто, че около устата й не се образува оранжев кръг; той я наблюдаваше как се храни с небрежен и разсеяно-доброжелателен вид, почти без да поглежда в чинията си, разбра, че тя има прекрасни маниери, и си помисли, че него самия никой никога не го беше учил как да се държи на маса, та временно апетитът му се изпари. Чахохбилито му загорча.

Отмести металното плато и чинията си. Доля си от тежкото и мрачно червено вино хванчкара от облата каничка, отпи, остави чашата и решително каза:

— Яжте си, Медея Георгиевна, и не обръщайте внимание на това, което ще ви кажа.

Тя го погледна изчаквателно. В ъгъла, където седяха, беше уютно, но сумрачно.

— Трябва да ви обясня вчерашното си поведение. Говоря за събранието. Имайте предвид, че съм професионален революционер — цяла Одеса ме знаеше, три години бях политически заточеник. Организирах бягство от затвора на такъв човек, че днес името му е просто неприлично да се спомене. Не съм страхливец, повярвайте ми — развълнува се, придърпа чахохбилито, боцна голяма мръвка и примлясквайки чревоугоднически, я сдъвка. Апетитът му май се беше върнал. — Разбирате ли, просто имам нервно за… заболяване — пак отмести чинията. — На трийсет и девет години съм, не съм млад. Но и не съм стар. С родата не общувам. Може да се каже, че съм сирак — пошегува се той.