Медея и нейните деца [bg]

В средата на март двайсет и девета година всички служители в санаториума бяха свикани на спешно събрание. Абсолютно всички, включително малоумният Раис с асиметрична усмивка до ухото. Щом наредиха и на Раис да се яви, явно събранието беше от държавно значение.

Градският партиен началник Вялов, грамаден мъж, ръмжеше иззад покритата с червена лъскава покривка маса. Вече беше прочел постановлението и сега говореше от свое име за прекрасното утре и за величието на идеята за колхозите. Предимно женският колектив слушаше податливо. Повечето бяха от предградието и имаха по половин къща, малка градинка, няколко дръвчета, пет кокошки и държавна служба. Не бяха от кресливите. Фиркович, главният лекар, кореняк кримчанин от образован караимски род14, мачкан и бит, и бит, бе мобилизиран в Червената армия през седемнайсета, бе работил в различни военни болници, но остана безпартиен, безпокоеше се за близките си и затова винаги беше готов да си замълчи и да предостави думата на друг.

— Кой иска да се изкаже? — попита Вялов и веднага скочи бодрият Филозов, партиен секретар.

Самуил Яковлевич седеше на последния ред и се въртеше, дори леко подскачаше на стола, оглеждаше всички. Медея седеше до него и наблюдаваше отстрани необяснимото му вълнение. Срещнал погледа й, той я хвана за ръката и зашепна в ухото й:

— Трябва да се изкажа… непременно трябва да се изкажа…

— Какво толкова се вълнувате, Самуил Яковлевич. Щом искате, изкажете се — и леко задърпа ръката си от вкопчените пръсти.

— Аз, разбирате ли, членувам в партията от дванайсета година… Длъжен съм…

Бледостта му не беше аристократично белезникава, а мъртвешки сивкава, страхлива.

Новата лекарка, къдрава жена с плоска букла вляво от пътя и с немско презиме, надълго говори за колективизацията и непрестанно повтаряше: „От гледна точка на настоящия момент…“

Вкопчен в ръката на Медея, той се умири. И така изкара до края на събранието, лицето му трепкаше, устните му нещо шепнеха. Когато събранието свърши и хората взеха да се разотиват, той още я държеше за ръката.

— Ужасен ден, повярвайте ми, това е ужасен ден. Не ме оставяйте сам — помоли я и очите му бяха светлокафяви, умоляващи и съвсем женски.

— Добре — неочаквано лесно се съгласи Медея и двамата заедно излязоха през белосаните порти на санаториума, отминаха автогарата и свърнаха към тиха улица, обитавана от жепейци още от времето, когато прокараха железопътна връзка към града.

Самуил Яковлевич живееше под наем в стая с отделен вход с градинка, в която имаше две стари асми и маса, толкова чепата и мъшлясала, сякаш беше израсла тук заедно с дърветата. Асмата се беше увила по опъната над масата тел. От едната страна на малкото дворче имаше ограда, от другата се издигаше измазаната стена на съседната къща.