![Не казвай сбогом [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/3/6/2/5/6/ne-kazvaj-sbogom-bg-download.jpg)
Не казвай сбогом [bg]
- Автор: Флин Джилиан
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 978-954-398-233-4
- Переводчик: Надежда Иванова Розова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Не казвай сбогом [bg]». Краткое содержание книги:
Не попитах какво има предвид, но знаех, че това е оскърбление.
— Има няколко добри приятели, но повечето са на изток.
— Роднините й?
— Те живеят в Ню Йорк. В града.
— И вие още не сте им се обадили? — попита Бони с озадачена усмивка.
— Правех всичко останало, което поискахте, не ми остана време.
Бях подписал разрешение да проследят кредитните карти, дебитните карти и мобилния телефон на Ейми, дадох им номера на мобилния на Го и името на Сю, вдовицата от „Бар“, която вероятно можеше да свидетелства кога съм отишъл там.
— Малкото дете в семейството — поклати глава Бони. — Наистина ми приличате на малкото ми братче. — Кратка пауза. — Това е комплимент, кълна се.
— Душа дава за него — поясни Гилпин, дращейки в бележника си. — Добре, значи сте излезли от вкъщи към седем и половина и сте се появили в бара към обяд, а междувременно сте били на брега.
На около петнайсет километра северно от къщата ни има нещо като плаж — не особено приятно местенце с пясък, тиня и парченца от бирени бутилки. Кофи за смет, препълнени със стиропорени чашки и с мръсни памперси. Обаче има маса за пикник, добре огряна от слънцето, и ако човек гледа право към реката, може да забрави за другите гадости.
— Понякога отивам там с кафе и с вестник и просто си седя. Човек трябва да се възползва максимално от лятото.
Не, не съм говорил с никого на брега. Не, никой не ме видя.
— Там е тихо през седмицата — призна Гилпин.
Ако полицията разговаряше с някого, който ме познава, бързо щяха да разберат, че рядко ходя на брега и че никога не отивам да си пия там кафето и да се наслаждавам на утрото. Имам бяла кожа на ирландец и никакво търпение за умозрение: не съм плажен тип. Разказах тази история на полицията, понеже на Ейми й хрумна да отида да поседя някъде сам и да се полюбувам на реката, която обичам, за да поразмишлявам над съвместния ни живот. Каза ми го едва днес сутринта, след като изядохме палачинките. Наведе се над масата и каза: „Знам, че ти е трудно. Все още много те обичам, Ник, и знам, че трябва да поработя над доста неща. Но искам да ти бъда добра съпруга, искам ти да бъдеш моят съпруг и да си щастлив. Трябва обаче да решиш какво искаш“.
Явно беше репетирала речта си, понеже се усмихна гордо, след като я произнесе. Но докато съпругата ми казваше тези мили думи, аз си мислех: „Разбира се, че е постановка. Тя иска просто да си представи как стоя до мощното течение на реката и вятърът роши косата ми, а аз се взирам към хоризонта и размишлявам над съвместния ни живот. Не може да отида просто в някое заведение на «Дънкин Донатс»“.
Трябва да решиш какво искаш. За жалост, Ейми, вече бях решил.
Бони издаде някакъв йогийски звук.
— Добре, Ник, ето какво правим, за да помогнем.
И ги изреди: следяха мобилния телефон на Ейми, бяха разпространили снимката й, следяха кредитните й карти. Бяха разпитали местните сексуални маниаци. Бяха огледали рехаво населените ни съседни къщи. Домашният ни телефон се подслушваше, в случай на някое случайно обаждане.
Не знаех какво да кажа. Зарових в паметта си за нужните думи: какво казва съпругът в този момент във филма? Зависи дали е невинен, или виновен.
— Не бих казал, че това ме успокоява. Според вас за какво става дума — за отвличане или за изчезнал човек? Какво точно се случва?
Беше ми известна статистиката, знаех я от същото телевизионно предаване, в което участвах в момента: ако през първите четирийсет и осем часа не се появеше нещо по случая, той надали щеше да бъде разрешен. Първите четирийсет и осем часа бяха най-важни.
— Жена ми изчезна. Жена ми изчезна! — Съзнавах, че за пръв път го изричам както трябва — гневно и с паника. Баща ми владееше безкрайно много степени на горчивина, ярост и антипатия. През целия си живот се стремях да не заприличам на него и поради това бях развил неспособност изобщо да демонстрирам отрицателни емоции. Това бе друга моя особеност, заради която изглеждах като задник — в стомаха ми може и да гъмжеше от змиорки, обаче лицето ми не издаваше нищо, а думите ми — още по-малко. Този проблем постоянно ме съпътстваше: или се контролирах прекалено, или никак.
— Ник, приемаме това изключително сериозно — увери ме Бони. — В момента криминалистите са в къщата ти и ще ни дадат още информация, за да продължим с разследването. На този етап колкото повече неща ни кажеш за съпругата си, толкова по-добре. Що за човек е тя?