Не казвай сбогом [bg]

Делауер, щат с много самоличност.

Посочих на Ник първия черен път, който забелязах, и трополихме по него пет минути, докато не се озовахме отвсякъде заобиколени с борове. Не говорехме. Той избута седалката си назад. Аз си вдигнах полата. Не носех бельо, видях как устата и лицето му се отпуснаха и той доби отнесеното и решително изражение, както когато е възбуден. Покатерих се върху него с лице към предното стъкло. Притисната бях към волана, докато се движехме заедно, клаксонът тихичко се обаждаше, имитирайки ме, а ръката му шумно мажеше по стъклото. С Ник можем да свършим навсякъде — никой не страда от сценична треска и двамата доста се гордеем с това. После се прибрахме обратно вкъщи. Ядох телешка пастърма, вдигнала боси стъпала върху таблото. Обичаме къщата си. Къщата, построена от „Невероятната Ейми“. Бруклинска постройка от кафяв пясъчник, която моите родители ни купиха, точно на крайбрежната улица с оформен широкоекранен изглед към Манхатън. Екстравагантна е и ме кара да се чувствам виновна, но е идеална. Боря се с навиците си на богато и разглезено момиче, когато мога. Много от работата свършихме сами. Току-що бяхме боядисали стените — само за два уикенда: пролетно зелено, бледожълто и кадифеносиньо. На теория. Никой от цветовете не се оказа какъвто предполагахме, но въпреки това се престорихме, че ни харесват. Напълнихме къщата с джунджурии от битпазарите, купихме плочи за грамофона на Ник. Една вечер седяхме на стария персийски килим, пиехме вино и слушахме надрасканите грамофонни плочи. После небето притъмня, Манхатън светна и Ник каза: „Винаги съм си го представял така. Точно така си го представях“.

През уикендите си говорим под четири пласта завивки и със затоплени лица под огрения от слънцето жълт юрган. Дори дюшемето изглежда весело: има две стари скърцащи дъски, които се провикват, когато влезем през вратата. Обожавам я, обожавам това, че е наша, че имаме страхотна история, свързана със старата лапа на стойка или с разкривената глинена кана до кафеника, в която има една-единствена хартиена изрезка. По цял ден си мисля за приятните неща, които да направя за него — да купя ментов сапун, който той ще усеща в дланта си като топъл камък, или пък тънко филе от пъстърва, което да сготвя и да му поднеса — ода за дните, които е прекарал на речния параход. Знам, че се държа нелепо. Но ми харесва — никога не съм подозирала, че съм способна на това заради мъж. Носи ми облекчение. Примирам дори по чорапите му, които той успява да захвърли очарователно усукани, като че ли кутре ги е разнасяло от стая в стая.