Не казвай сбогом [bg]

Решили сме съпрузите ни да се присъединят към нас за питиетата. И ето ни сега, след вечеря, натъпкани в малкото сепаре, а една келнерка, която спокойно би могла да се яви на прослушване за второстепенна роля за „Момичето от провинцията, което току-що слиза от автобуса“, ни поднася нашите мохито, мартини и бърбън. Вече поизчерпваме темите за разговор, вторник е и на никого не му се говори, но… Предпазливо пием питиетата си: Инзли и Камбъл имат някакви неуточнени срещи на следващата сутрин, аз имам работа, така че не се готвим за дълга нощ, а намаляваме темпото отегчени и не особено остроумни. Щяхме да си тръгнем, ако не очаквахме евентуално да се появят мъжете. Камбъл постоянно поглежда блекбърито си, Инзли оглежда извивките на прасците си от различни ъгли. Джон идва пръв — огромни извинения за Камбъл, широки усмивки и целувки за всички нас, мъж, който адски се радва, че е тук, направо е на седмото небе, че идва от другия край на града и е хванал последните минути от часа за коктейли, за да гаврътне една чашка и да се прибере вкъщи с жена си. Джордж се появява около двайсет минути по-късно — стеснителен, напрегнат, тръсва кратко извинение, че имал работа, Инзли го срязва: „Закъсня с четирийсет минути“, той й отговаря: „Да, извинявай, че изкарвам парите ни“. Двамата почти не си говорят, но разговарят с останалите.

Ник нито идва, нито се обажда. Чакаме още четирийсет и пет минути, Камбъл се мъчи да ми помогне („Сигурно в последния момент са го сюрпризирали с някакъв краен срок“, казва тя и се усмихва на добрия стар Джон, който никога не допуска крайните срокове да смутят плановете на жена му); Инзли поомеква към съпруга си, щом си дава сметка, че той не е най-големият задник в компанията („Сигурна ли си, че дори не ти е изпратил есемес, скъпа?“). Аз само се усмихвам: „Кой знае къде е — ще се видим направо у дома“. Сега е ред на мъжете от групата да се слисат: да не искате да кажете, че е имало и такъв вариант? Да пропуснем бара без катастрофални последици? Без вина, гняв или цупене?

Е, може би не за вас, момчета.

Понякога с Ник се смеем на глас на страхотиите, които жените карат мъжете си да правят само за да им докажат любовта си. Безсмислените задачи, многобройните жертви, безкрайните дребни отстъпления. Наричаме такива мъже танцуващи маймунки.

Например Ник се връща у дома потен и солен, след като е ритал на стадиона, аз се сгушвам в скута му, разпитвам го за мача и дали приятелят му Джак е прекарал добре, а той казва: „О, Джак се разболя от болестта на танцуващите маймунки — горката Дженифър имала «истински напрегната седмица» и наистина се нуждаела от него у дома“.