Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » По границите на Далечния запад
По границите на Далечния запад - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

По границите на Далечния запад

Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:

За ония, които са повярвали на историите на Салгари, той несъмнено е бил човек на приключението, прекосил морета, убивал тигри в Индия, претърпял корабокрушение в Малая. Всъщност животът на Емилио Салгари преминал изцяло около едно писалище. Още докато бил жив — разказва биографът му Роберто Антонето — се появили стотина мними Салгариевци, които пишели истории в негов стил и ги издавали под свое име. Имало и заемки, които само леко променяли имената на героите и местата, описани от Салгари. Двама от тях заслужават да бъдат споменати: племенникът на Колоди, авторът на Пинокио, и внукът на Гарибалди. За много от тези случаи говорят безкрайните процеси, които истинският Салгари водил с издателитеизмамници.
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
1 ... 17 18 19 20 21 22 23 24 25 ... 84
Перейти на страницу:

— Ти, обаче, едно не знаеш, татко — рече Минехаха, докато мъжът зареждаше оръжието си.

— Говори,

— Че отмъстих за брат си.

— Кой? Ти… — възкликна човекът изненадано и същевременно радостно.

— Та нали майка ми беше натоварила Нощна Птица да убие полковника, за да отвори пътя на сиусите?

— Да, надяваше се, че един път пълководецът убит, другите ще се разпръснат, но изглежда се е излъгала. Но можеше да прати друг, била е много жестока и е трябвало да предположи, че задачата не е била лека дори за Нощна Птица.

— Но аз, повтарям ти, си отмъстих.

— По какъв начин? — попита златотърсачът, зареждайки отново карабината си.

— Като забих в гърба на полковника моето мачете.

— Ти!… Точно ти!…

— Аз, татко.

— Още толкова малка!… Във вените ти тече кръвта на майка ти.

— И твоята, защото говорят, че Червен Облак някога бил страшен войн, вожд на голямото племе Гарвани.

— Кой ти каза? — попита златотърсачът, или по-право индианецът и свъси вежди.

— Чух да казват това в нашите биваци — отвърна Минехаха.

— Добре, така да е… Вярно е. Бях голям вожд и Червен Облак е откъснал много скалпове на Черни Стъпала, вечните неприятели на неговото племе.

Даде нов изстрел среЩу друг вълк, погледна към тримата трапери, които не преставаха да гърмят, и продължи:

— Сигурна ли си, че си убила полковника?

— Надявам се.

— А защо не те убиха?

— Защото не забелязаха какво съм сторила. Всичко стана точно когато сиусите нападаха Прохода на смъртта и тези тримата тук ме чакаха, за да ме вземат със себе си.

— С каква цел?

— Може би защото се надяваха да получат от мен ценни сведения за Лява Ръка, вождът на арапахите, когото смятат за мой баща.

— За къде са тръгнали тези мъже?

— Да спасят децата на полковника. Червен Облак направи гневен жест.

— Значи Нощна Птица е признал — рече той със стиснати зъби.

— Не, нито една дума не излезе от устните му.

— Тогава?

— Не знам — отговори момичето, което не знаеше за съдържанието на листа, намерен от съветника под седлото на големия бял кон. — Знам, че са изпратени да ги спасят, преди арапахите на Лява Ръка да стигнат до асиендата.

— Може би ще пристигнат късно, защото майка ти изпрати куриери преди нас.

— А ние какво ще правим?

Златотърсачът стреля отново, после каза с мрачен глас:

— Ще се опитаме да попречим на тези хора да стигнат до асиендата преди арапахите, това е всичко.

— Няма да е лесно, изглеждат ми решителни мъже — каза Минехаха.

— Прерията е безкрайна и могат да се случат много неочаквани неща — отвърна лъжливият златотърсач. — Но тъй като майка ти иска да има в свои ръце децата на полковника, ще направим възможното, за да я задоволим. Не искам да се карам с нея, страшна е тази жена и струва колкото сто бойци.

— Силна жена е — рече Минехаха, с горда усмивка.

— Да, прекалено силна — отвърна Червен Облак с въздишка.

— А като се присъединяваш към тези хора не се ли излагаш на опасност, татко? Ти нямаш приятели сред вождовете на шайените, поне така ми каза. Кой ще ти повярва, че си индианец в тези дрехи?

— Ще се стараем да ги избягваме. Но стига сме приказвали, остави ме да стрелям, иначе вълците наистина ще ни попречат да продължим пътя си.

Проклетите зверове, макар задържани от огньовете, които пращеха и хвърляха искри наоколо, изглежда все още не бяха си взели поука от куршумите, дори съпротивата на доброволците ги правеше все по-настървени. Отблъснати от една врата, те влизаха през процепите на зидовете, после отново нахълтваха през вратите с ужасен вой, което тревожеше до немай къде защитниците, макар навикнали на кървави битки. Много от вълците изглежда бяха бясни, защото от устата им течеше пяна и държеха опашките си ниско, между краката; тях мъжете убиваха първи.

— Хей, Джон — рече по едно време Хари, който зареждаше за десети път. — Ще издържим ли дълго? Струва ми се, че тези побеснели животни вместо да намаляват, нарастват с всяка минута.

— И аз установявам същото отскоро — отвърна съветникът, който сподавяше лошото си настроение, дъвчейки гневно парче тютюн. — Явно, ураганът ги гони насам.

— Дали не са свикнали да се крият тук?

— Вероятно.

— Ти ми беше говорил за някакво подземие. Защо да не опитаме да се подслоним там?

— И аз това си мислех.

— Дълга ли е стълбата надолу?

— Конете ни също могат да минат по нея. Нали знаеш, че са свикнали да скачат като дивите овни от Скалистите планини.

— За моя отговарям, както и за коня на моя брат — отвърна Хари.

— За моя също, вярвам, че и конят на златотърсача не е по-лош от другите. Джордж, имаш ли още една факла от борина?

1 ... 17 18 19 20 21 22 23 24 25 ... 84
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)