По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— Бандитите? — попита Хари.
— Да, приятелю. Тези псета бяха избили всички монаси, бяха ги струпали в една килия, която открихме по-късно, бяха навлекли расата им и се бяха завързали един друг…
— И ви изиграха — заключи Хари.
— Да — отвърна съветникът.
— Разкошен номер! — възкликна Джордж.
— Наистина разкошен — добави златотърсачът, който бе проявил голям интерес към разказа.
— Номер, който обаче платиха по-късно, драги — каза Джон, — защото капитан Мак Леланд се закле да си отмъсти. Няколко месеца след случая дръзките бандити не дадоха никакъв признак на живот, после нападенията над керваните и куриерите започнаха отново, придружени с ужасни изтребления. Никой не знаеше къде; се крият, когато на капитана един ден му хрумна да направи едно нощно посещение на Мисията, изоставена на койотите и ястребите.
— И те бяха там, обзалагам се — каза Хари.
— Отгатна, приятелю. Беше една вълча нощ, над равнината валеше сняг, но стоте мъже, които образуваха колоната на доброволците, въодушевени от голямата награда за унищожението на разбойниците, не изпитваха студ. Пристигнахме в полунощ. От прозорците не идваше никаква светлина, но когато обиколихме сградата открихме разбойниците, отседнали в подземието. Те не очакваха никаква изненада, ядеха и пиеха весело около една грамадна маса, уверени, че няма кой да ги безпокои. Поканихме ги да се предадат, но те отговориха с огън през тесните бойници, разположени ниско до земята. Втурнахме се по стълбата, като изтъркаляхме колкото се може повече греди надолу, после открихме огън. Каква гледка, драги мои!… Скоро подземието се превърна в пещ и през бойниците гледахме как тия убийци загиват един след друг сред облаци дим.
— По същия начин рискува да загине и нашият шиш, ако не го излапаме веднага — рече Джон, като го извади от огъня. — Ако още малко разказът ти се проточи ще ядем въглени. — На масата, господа!
Отвърна им страхотният вой на вълците. През зиналите врати и процепи по стените се показаха огнените очи и зинали гърла на зверовете, готови да нападнат.
— Ето едни съвсем неканени и нежелани гости — рече Джон.
— Но ако се надяват да вземат участие във вечерята се лъжат. Режи шиша, Хари, и между един залък и друг ще се упражняваме в точна стрелба.
Две породи вълци си оспорват владението на безкрайните прерии, които се простират на запад от Мисисипи и стигат до подножието на внушителната верига на Сиера Невада в Калифорния: койотът и черният вълк.
Първата — много по-многобройна, защото и до днес може да се види на глутници от по петдесет и сто глави, е смесена порода между лисица и истински вълк. От лисицата е взела муцуната, от вълците — тялото и опашката. Имат яко тяло, с гъста козина, с жълтеникав цвят на ръждиви петна, която на есен посивява. Тази порода живее, както казахме, почти винаги в големи глутници и унищожава безпощадно дивеча. Дори големите бизони стават често тяхна жертва.
Койотът, обаче, никога не смее да нападне човека. Задоволява се да го следва известно време, лае като лисица и заплашва постоянно с нападение, което никога не предприема, или прави страхотни серенади пред някоя осамотена палатка на индианец или бял.
Черният вълк е много по-различен. По-висок е, по-силен, има по-остри зъби, притежава необикновена сила и дързост. Символ е на истинската жестокост и кръвожадност, защото не се колебае да напада хора и коне, когато е гладен. Онова, което го прави най-страшен е бясът, на който е податлив в неопределени периоди.
Има години, в които не се появява, в други се множи страхотно и тогава глутниците не се страхуват от нищо.
Ако се отнася до обикновени койоти, тримата трапери и златотърсачът безспорно не биха се тревожили, но тия, които се показваха през процепите на зидовете и разкъртените врати, бяха истински черни вълци с огромен ръст, явно решени да нападнат по всички правила хората и конете, и най-вече последните, които можеха да им осигурят обилна вечеря.
— Другари, да хапнем набързо и да се запасим с дърва — каза Джон, докато Хари пъргаво режеше печеното месо.
— Дърва колкото искаш наоколо ни — рече Джордж. — Три четвърти от покрива на Мисията е паднал, а това са все сухи дърва.
— А докато има огън вълците няма да се приближат — добави златотърсачът, който бе започнал да работи настървено със зъби. Наистина, вълците макар да се показваха многобройни през всички отвори, още не смееха да приближат. Но воят им бе тъй страховит, че заглушаваше понякога трясъка на гръмотевиците. Просторната зала, която някога бе служила за магерница на нещастните монаси, ехтеше, и конете подскачаха уплашени, колкото и господарите им да ги успокояваха.