Човек на живота
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Маврова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Човек на живота». Краткое содержание книги:
На брега на Темза в малките часове на лятната нощ странникът е непознато животно. Човекът до тебе е приятел и ако иска да те изслуша — а според етикета на нощните птици е задължен — можеш да си излееш душата без всякакви задръжки. Дори не се приема за нормално, ако не го направиш.
— Влюбен съм до уши в нея — сподели Негова светлост.
— Стори ми се очарователна девойка.
После двамата взеха да изучават водата мълчаливо. Някъде в нощта долетя шум от весла. Полицейската лодка патрулираше.
— Като си мислиш за нея, ще ли ти се да заминеш за Япония? — попита внезапно Джими.
— Ъ? — сепна се лорд Дрийвър. — Япония?
Джими ловко се измъкна от позицията на довереник и я смени с тази на доверител.
— Преди година се запознах с едно момиче. Всъщност, срещнах я само веднъж, но… е, така де. Както и да е, оттогава не ме свърта на едно място, не мога да се задържа никъде повече от месец. Опитах Мароко, но трябваше да си тръгна. Опитах Испания — и там не беше по-добре. Преди два дни чух един тип да споменава, че Япония била много интересна страна. Чудех се дали пък да не отида да проверя на място.
Лорд Дрийвър изгледа с интерес пътешественика.
— Не ми го побира главата — рече той учудено, — защо си се юрнал да обикаляш света? Къде е тук проблемът? Защо не стоиш там, където е момичето?
— Ами не знам къде е.
— Не знаеш?
— Изчезна.
— Къде я видя за последно? — запита Негова светлост, като че ли Моли беше загубен нож за хартия.
— В Ню Йорк.
— Ама как така изчезна? Не й ли знаеш адреса?
— Не й знам даже името.
— Дявол го взел, как така… хм. Ти изобщо говорил ли си с нея?
— Само веднъж. Доста оплетена история. Във всеки случай, нея я няма.
Лорд Дрийвър изрази мнение, че всичко това е много странно. Джими се съгласи.
— Имам чувството — продължи Негова светлост, — че ние с тебе се печем на един и същи огън.
— На тебе какво ти има?
— Само това, че аз искам да взема едно момиче, а чичо ми е твърдо решен да ме жени за друго.
— Боиш се да не нараниш чувствата на чичо си?
— Не става дума да му нараня чувствата. Това е… това е дълга история. Е, аз май трябва да си тръгвам. Отседнал съм в апартамента ни на Итън скуеър.
— Как смяташ да се прибереш? Ако вървиш пеш, мога да походя с тебе.
Те завиха по Странд, после през Трафалгар скуеър към Пикадили. Късният час бе направил всичко по силите си, за да обезлюди доколкото може прословутата улица. Само неколцина чистачи поливаха улицата с дълъг маркуч.
Почти до портите на Хайд Парк, отдясно на пътя, има кафене за таксиметрови шофьори. Разговорът и емоциите бяха накарали лорд Дрийвър да ожаднее и той предложи по едно кафе като подходящ завършек на нощната гощавка.
— Често се отбивам тука, когато съм в Лондон. Момчетата не се сърдят. Симпатяги са.
Кафенето беше почти пълно. И задушно. Един таксиджия поема толкова много свеж въздух, упражнявайки професията си, че в личния си живот има склонност да го избягва. Въздухът беше напоен с букет от миризми. Чесънът като че ли в момента беше взел връх в битката за надмощие, макар че тютюнът за дъвчене не му оставаше много длъжен. Един остър и аналитичен нос би разпознал също и присъствието на пържола и кафе.
При влизането им изглежда се водеше някакъв спор.
— Да’н ти съ ще се’а да си в Руско.
— Я, мене пък ми съ ще — отвърна един таксиджия, сбръчкан като египетска мумия, който търпеливо духаше чаша с кафе.
— Че що да ти съ ще да си в Руско? — запита първият.
— Щото там се’а съ гази в кръв — отвърна мумията.
— В к’во?
— В кррръв… кррръв до коленете. Ей за туй ми съ ще да съм се’а в Руско.
— Я го гледай, какъв ведър тип — забеляза лорд Дрийвър. — Хм, ще ни дадете ли по чаша кафе?
— Може след Япония да опитам с Русия — вметна замислено Джими.
Кафето пристигна. Разговорът започна наново. Намесиха се и други експерти по вътрешните работи на Русия. Джими би се забавлявал повече, ако не му се спеше толкова много. Беше се облегнал удобно на стената и топлината в салона го унесе. Далечните гласове ставаха все по-глухи и по-глухи.
Вече почти спеше, когато сред ромона на гласовете се открои нов, който веднага го разсъни. Беше познат глас с познат акцент.
— Г’усине, извинете.
Джими вдигна глава. Мъглата на съня се разпръсна. Един опърпан младеж с морковена окраска на косата стоеше на прага и се хилеше дръзко и своенравно.
Джими го разпозна. Беше Мълинс Шилото.
— Извинете — рече Мълинс Шилото, — дъл’ сред таквиз симпатяги кат’ вас ше са намери кой да даде нещо за пийване на един беден сирак, който още малко ше са гътне от жажда? Абе що приказвате ’сичките заедно?