Човек на живота

— Да?

— Знаех си, че съм виждал това лице и преди, само че не помнех къде. Сега се сетих. Това е оня тип, който дойде в кафето снощи — оня, на когото даде банкнотата.

Шилото имаше от ония лица, които без да са необикновено красиви, се запечатват в паметта на хората.

— Прав си — отвърна Джими. — Чудех се дали ще го познаеш. Получаваш една пура или ако предпочиташ — кокосов орех. Истината е, че веднъж вече съм наемал Шилото в Ню Йорк и когато го срещнах тука, той явно така отчаяно се нуждаеше от помощ, че се спазарихме отново. И без друго ми трябваше някой да се грижи за нещата ми, а той може да го прави достатъчно добре.

— Ясно. Ама как го познах, а? Е, трябва да вървя. Два и петнайсет на Падингтън. Ще се срещнем там. Вземи билети за Дрийвър, ако стигнеш преди мене.

— Добре.

Джими се върна в трапезарията. Шилото, който се любуваше на себе си пред огледалото, се обърна с обичайната си усмивка.

— Хей, кое беше онуй момче, шефе? Не беше ли онзи образ, дет’ снощи бяхте заедно в кафенето?

— Точно той. Днес отиваме с него в провинцията, Шило, така че, готви се.

— Както кажеш, шефе. Ама как така?

— Покани ни в имението си и отиваме.

— К’во? И двамата ли?

— Да. Казах му, че си ми прислужник. Надявам се няма да се обидиш.

— Що да се обиждам, шефе? Ще има ли място за всички?

— Шило? Хайде сега да си приготвим багажа. Трябва да сме на гарата в два и петнайсет.

— Дадено.

— И, Шило?

— Да, шефе?

— Имаш ли някакви други дрехи, освен тия на гърба ти?

— Що ми е повече? По-важно е човек да има един готин костюм, отколкото сто.

— Харесва ми скромността ти, но това, което носиш, е дреха за града, идеална за парка или за петъчните сбирки у маркизата. За провинцията ти трябва нещо по-различно — по-тъмно и по-ненатрапчиво. Тоя път аз ще дойда с теб и ще ти помогна.

— Че к’во му е на провинцията, бе, шефе?

— Тези разцветки направо ще взривят селото. Англичаните са много взискателни по въпросите на облеклото.

— К’во ли им разбират тиквите — измърмори обърканият последовател на Бо Брумъл11 с дълбоко разочарование.

— И още нещо, Шило. Знам, че ще ми простиш, че ти го напомням. В замъка Дрийвър на всяка крачка ще срещаш сребро и разни други примамливи неща. Ще бъде ли нетактично от моя страна, ако те помоля да забравиш професионалния си инстинкт? Споменах го и преди, но много общо, а сега случаят е конкретен.

— Господи, шефе, ти направо ме гръмна.

— Не, няма да пипнеш дори и чаена лъжичка — отсече твърдо Джими. — Сега ще извикаме такси и ще отидем да ти изберем още дрехи.

Придружен от Шилото, който изглеждаше доста порядъчно в новия си шевиотен костюм, Джими пристигна на Падингтън петнайсет минути преди срещата. Лорд Дрийвър се появи десет минути по-късно с един младеж горе-долу на годините на Джими. Беше слаб и кокалест, със студени очи и свити тънки устни. Дрехите му стояха като изляти по калъп. Те бяха и най-доброто в него. Видът му навеждаше на мисълта, че храната не му върши много работа, а още по-малко умът. На практика почти не си отваряше устата.