Сребърният каньон
- Автор: Ламур Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Сребърният каньон». Краткое содержание книги:
А сега пред мен ме чакаха тревожни часове. Имаше само един път за мен. Някой друг на мое място сигурно би имал избор, но не и аз. Бях длъжен да стигна дотам и да хвана бика за рогата, и точно това възнамерявах да направя. В града, защото пътят ми към Ту-Бар минаваше оттам.
Те вече бяха научили, че съм жив. Вече знаеха и подробностите от битката и оцеляването ми.
Не бях от хората, които подвиват опашка, а това беше мястото, където бях пожелал да изградя бъдещето си, и това бяха хората, сред които щях да живея отсега нататък. Беше много важно и те да го разберат.
Така че отивах право в града. Ако Джим Пайндър беше там, един от двама ни щеше да умре.
Ако заварех Боди Милър там, трябваше да го убия или да легна сам в пръстта.
Всеки от хората на Макларън и Пайндър можеше да си опита късмета с мен. Бях една чудесна възможност за себеутвърждаването на всеки един от тях.
Съдбата ми лежеше пред мен, а аз не бях от колебливите. Насочих коня си в пътеката и поех по нея в лек тръс. Имаше много време… Не бързах особено да убивам когото и да било или да бъда убит самия аз.
Руд Макларън не беше лош човек, бях убеден в това. Също като повечето хора, той поставяше ранчото си на първо място, като искаше то да бъде най-доброто от всички. Не беше трудно да се разбере защо толкова искаше да се докопа до водата на Ту-Бар; на негово място вероятно и аз бих бил обзет от същото желание.
Но Руд Макларън беше свикнал с мисълта, че всичко, което разхубавяваше ранчото му, разхубавяваше и всичко останало. Подобно на много мъже, издигнали се благодарение единствено на качествата си, той беше силно егоцентричен. Беше стъпал върху цялата земя и всичко случило се върху нея беше от изключителна важност за него.
Той беше добър човек, но притежаваше власт, а от онези отдавна отминали дни, когато бях имал време да чета книги, бях научил, че властта развращава.
И сега ми предстоеше да се изправя лице в лице срещу тази власт.
Пътят беше пуст, а следобедът клонеше към залез. Конят ми поддържаше добър ход и ние бързо напредвахме. Няколко комина пушеха, чух някъде да бие брадва, врата се затръшна.
Отклоних се от пътя и срязах напряко през пустинята към предградията на града, представляваше хаотично нахвърляни колиби и навеси, които предлагаха известно прикритие докато се приближа.
Дръпнах поводите на коня зад един изоставен навес. Свих си цигара, запалих я и запуших.
Имах нужда от бръснар… Припомних си месторазположението на бръснарницата спрямо другите сгради. Имаше вероятност да се добера до него и да се обръсна без някой да ме забележи или обърне внимание.
Веднага след като приведях в ред външния си вид, щях да отида в ресторанта на Майка О’Хара. Щях да избягвам салоните където можеха да са отседнали хората на Пайндър или Макларън, щях да хапна и да опитам да поговоря с Кий Чейпин. С Майка О’Хара също имах да провеждам един разговор.
И двамата бяха влиятелни хора и потенциални ценни съюзници. Не ми трябваше помощта им; исках само да ме разберат.
Избърсах праха от револверите си и проверих барабаните. Във всеки револвер имаше заредени по шест патрона. Изтупах шапката си от праха, сресах брадата си и се опитах да приведа ризата си поне в някакво подобие на спретнатост.
— Спокойно, Бък — изрекох аз тихо. — Стигнахме.
Заобиколихме ъгъла и минахме покрай един двор където младо момиче хранеше пилета, подминахме два спънати коня, и после излязохме на гърба на бръснарския салон. Там имаше една запусната конюшня и аз скочих от коня, след което го въведох вътре и го завързах.
Беше продълговато здание с нисък покрив от стара тръстика. Имаше останало малко сено, и аз загребах с вилата и му хвърлих в яслата, след което подпрях вилата на стената и нахлупих шапката ниско над очите си.
Ръцете ми се потяха, а устата ми беше пресъхнала. Казах си, че съм глупак, и после прекрачих на улицата. Наоколо нямаше жива душа.
Крачейки бавно, за да не привлека нечие внимание, аз прекосих улицата към задната врата на бръснарския салон.
Тревата в задния двор беше стъпкана и изсъхнала, нащърбените и посивели стари стъпала бяха счупени и изскърцаха когато стъпих върху тях. Погледнах през стъклото на вратата; единственият мъж в салона беше самият бръснар. Отворих и прекрачих вътре.
Той вдигна поглед, после се изправи с безизразно лице и застана зад стола.
— Подстригване и бръснене — казах аз. — Скитах доста време.