Сребърният каньон
- Автор: Ламур Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Сребърният каньон». Краткое содержание книги:
Затворих вратата и огледах внимателно улицата. Вече всички знаеха, че съм в града. Не видях коне на хората на Пайндър, но това не означаваше нищо, така че се обърнах и закрачих нагоре по улицата, после свърнах в една странична уличка към коня си.
Там ме чакаше един човек, седнал на задните стъпала на бръснарския салон. Имаше лице на нещастна маймуна и глава плешива и гладка като бутилка. Вдигна поглед към мен.
— Като те гледам, трябва да си Мат Бренан.
Раменете му бяха не по-тесни от тези на Морган Парк, но беше няколко инча по-нисък от мен. Едва ли имаше много над пет фута ръст, но трябва да тежеше най-малко двеста паунда, без грам тлъстина. Вратът му напомняше дъбов ствол, а ръцете и китките му изключително дебели.
— Кати О’Хара ми каза, че си търсел човек за Ту-Бар. Мисля, че ще останеш доволен. По занаят съм оръжеен майстор, но разбирам и от ковашки неща, дърводелство, кожарство, и по малко от всичко, от което имаш нужда.
— Ще падне здрав бой.
— Падам си по боя, особено когато аз бия.
— Кати О’Хара ли те изпрати?
— Да, тя ме изпрати, и ще ме счете за много несериозен, ако не ме вземеш.
— Значи си човек на Кати, така ли?
Очите му примигнаха лукаво.
— Страхувам се, че такъв няма. Бива си го това женище, тая Кати. — Той вдигна очи към мен. — Е, имам ли работа?
— Когато си върна обратно ранчото.
— Ами тогава да тръгваме да го върнем.
Той изведе коня ми и едно муле от конюшнята. Мулето беше сивокафяво на черти с муцуна изпълнена с порок и дяволитост. Беше завързал дисаги пред и зад седлото. Той яхна мулето и ме изчака да възседна и аз коня си.
— казвам се Брайън Мълвейни, можеш да ми казваш както искаш.
Над кончовите му се подаваха две дръжки на револвери. Той ги потупа и се ухили широко.
— Това са револвери Нийл Бутлег, натъкмил съм според нуждите ми. 35 калибър са, и стрелят безпогрешно.
— А това — продължи той, като измъкна от пояса си нещо, което трябваше само да бъде поставено на колела, за да се получи истинско оръдие, — това беше един Милс 75 калибър. Хвърлих два месеца труд, но накрая го превърнах в четирицевен пистолет. Чудесно оръжие.
Беше дълъг цели седемнадесет инча, способно да счупи китката на човек при откат, но Мълвейни определено имаше ръце способни да се справят с него. Човек прострелян с това оръжие нямаше да има нужда от доктор.
А Мълвейни беше човек, който си струваше да имам на своя страна. Бях виждал достатъчно мъже, за да не разпозная качествата на този пред мен. Той беше боец… и не беше глупав. Докато яздехме ми разказа, че бил борец, келтски стил.
Трябваше да имам човек на моя страна, на когото да мога да поверявам ранчото в мое отсъствие след като си го върнех. Не знаех още как да го направя, но бях длъжен на всяка цена да се справя.
Огромна умора тегнеше на плещите ми. Не бях имал много време за сън или отдих откакто бях дошъл в Хатън Поинт, ако не се брояха онези шестнадесет дни в планините, но тогава се бях възстановявал след раняването. А тази рана ме бе лишила от силата от която толкова много се нуждаех през идващите дни.
Промъкнахме се скришом до Ту-Бар, както и другите се бяха промъквали срещу мен, и заварихме четири коня в корала. Не се виждаше никакъв добитък от мястото, на което се намирахме, но това нямаше значение. Бяха издигнали внушителна барикада от дънери; явно мъжете бяха получили заповед да залягат ниско и да не отстъпват. Бяха ни видели и сега ни чакаха със заредени пушки. Слънцето проблясна в дулото на една пушка зад барикадата, но ние бяхме извън обсега им.
— Ще падне веселба.
Мълвейни пъхна ръка в дисагите пред себе си.
— Как мислиш, какво си нося в торбичката, момчето ми? Ще ти подскажа, че последно работих като миньор?
— Експлозиви?
— И то на пръчки. Някаква нова мода са, ама ги бива.
Той приближи с мулето си зад едни скали и измъкна пръчките взрив от дисагите след като слязохме.
— Имам нужда от помощник, разбира се, ако не те е страх да пипаш такива неща. Ще ги разрежем на половинки.
Разрязахме няколко и пъхнахме по един капсул във всяка, след което ги завързахме за няколко камъка.
Здрачът беше близо. Време беше да се размърдаме. До този момент се бяхме укривали зад скалата, но мъжете зад барикадата знаеха, че сме тук, и вероятно се чудеха какво ли замисляме. Може би бяха зърнали дисагите ни озадачени какво ли съдържаха.
Внимателно събрахме бомбите си и се плъзнах ме иззад скалата. Все още бяхме на порядъчно разстояние от барикадата. Изведнъж скочих и се затичах с всички сили. Бях си набелязал едно малко укритие точно пред мен, но в този момент един мъж се надигна иззад барикадата и стреля по мен тъкмо в мига когато рухнах зад новото си убежище.