Сребърният каньон
- Автор: Ламур Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Сребърният каньон». Краткое содержание книги:
Да умра?
Не…
Бях дал обещание. Обещание на Мойра, и клетва на един уморен старец, когото бяха убили най-безжалостно.
Но трябваше да се раздвижа, ако исках да живея. Защото те нямаше да ме оставят на мира. Джим Пайндър нямаше да спре, докато не накажеше убиеца на брат си, а освен него там беше и Боди Милър, от хората на Макларън.
Сега… трябваше да действам незабавно… да почистя и превържа раните си, да се напия с вода, да си намеря място, където да се скрия, последно убежище. И трябваше да е наблизо, защото не можех да стигна далече в това състояние, в което се намирах.
Нищо отвътре не ми подсказа, че мога да го направя. Тялото ми беше изтощено до крайност, а волята ми сякаш бе изчезнала, но все някак си трябваше да се опитам да го направя.
Преобърнах се и се подпрях на ръце, след което запълзях напред…
Глава седма
Довлякох се до ръба на извора, потопих глава в студената и чиста вода и пих до насита. Хладината сякаш се разнесе по цялото ми тяло и аз останах да лежа така, дишайки дълбоко.
Заливаше ме океан от тъпа болка, но аз се насилих да мисля, да прогоня обратно болката. Трябваше да почистя раните си. Това означаваше да имам гореща вода, а за да имам гореща вода, първо трябваше да наклада огън.
Толкова бях изнемощял че нямах сили да свия пръстите на ръката си. Бях загубил много кръв, не бях се хранил от няколко дни, а дългото пътешествие бе изцедило силите ми до крайност.
Загледах с презрение безпомощните си ръце, ненавиждайки се за тяхната слабост. И тогава започнах да вдъхвам сила на тези пръсти. Лявата ми ръка се протегна и придърпа една съчка. После друга.
Събрах няколко изсъхнали листа, няколко парчета изсъхнала мансанита и скоро щях да разполагам с огън.
Аз бях същество, което се бореше да оцелее, най-древната битка известна на човека. През непрестанно завръщащите се вълни на делириум и слабост аз се довлякох до една трепетлика, от която обелих кори, за да направя гърне, в което да загрея водата.
Бавно и търпеливо, с непрестанно затварящи се клепачи, с непослушните си пръсти изваях едно грубо гърне, в което налях вода.
Малко остана да заплача от изнемощение докато палех огъня и наблюдавах как пламъците се разгарят. После поставих съда от кора върху два камъка и пламъците го обгърнаха. Внимавах само огъня да не се извиси над нивото на водата, защото тогава кората щеше да пламне. Докато се опитвах да добавя още съчки в огъня, припаднах отново.
Водата вече завираше когато отворих очи. Успях да се изправя в седнало положение, развързах колана с револверите и го пуснах до мен на земята. После внимателно разкопчах ризата си като наквасих едно парче от плата в горещата вода, започнах да мия раните си.
Топлата вода ми действаше успокояващо докато внимателно измъквах смачканите кървави парчета плат от раната, но видът й ме изплаши много. Беше зачервена и възпалена, но куршумът бе преминал чисто през нея, и доколкото можех да усетя, не бе закачил никакъв жизнено важен орган.
Друг куршум бе пронизал бедрото ми без да засегне костта, и след като изплакнах и тази рана, останах така да лежа дълго време, като събирах сила и пристъквах огъня.
Наблизо имаше храстовидна дребна круша. Допълзях до нея и отрязах няколко големи листа и ги прекарах през гърнето, за да отстраня жилките им, след което наложих така получената каша върху раните си. Това беше метод използван от индианците да лекуват възпалени рани, а тук нямаше какво друго да използвам.
Но процесът на зарастване изискваше време, раните ми щяха да се оправят бавно, а аз не разполагах с месеци. Враговете ми скоро щяха да се доберат до следите ми, а аз нямах и най-малката представа колко път бе изминал конят ми, нито къде ме беше отвел. Следите ми можеха да бъдат ясни като на длан, но понякога можеха и да объркат преследвачите ми.
До мен имаше един храст амолило и аз изкопах няколко корена, като ги изварих в кипящата вода. След малко водата се разпени и аз отпих от кипналата течност. Индианците твърдяха, че огнестрелните рани зараствали по-добре, след като човек пиел отвара от амолило.
После си приготвих ястие от индианско зеле и хлебен корен, защото нямах сила да се довлека до торбите завързани за седлото ми. Зави ми се свят докато допълзя под храстите и заспах, като се събуждах само да пия вода от ручея и после заспивах пак.
А в червеникавия здрач на страната на сънищата ми мъже препускаха на коне край мен, оръжията им гърмяха. Множество мъже се биеха в граничната межда между унеса и съзнанието ми.