Танцуващия с вълци
- Автор: Блейк Майкл Леннокс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Динева
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Танцуващия с вълци». Краткое содержание книги:
Това е историята на едно отдавна отминало време в Америка, когато земята не е била разделена, водата е била кристална, а въздухът е блестял от чистота. Това е историята на едно време, в което играта е била всичко. Време, в което конете са съществували, за да бъдат заловени, когато прериите са били пренаситени от бизони.
Тъкмо по това време се развива историята на лейтенант Джон Дънбар — млад войник, дошъл в прерията сам и се запознал с индианците по време, когато този народ е бил в апогея си. Но и в момент, когато всичко е на път да се промени завинаги. Изпратен в далечна област в дивия район на Дакота по време на Американската гражданска война, лейтенант Джон Дънбар открива и бива приет от индианското племе сиукси. Провъзгласяват го за Танцуващия с вълци и с течение на времето се влюбва в красива бяла жена, отгледана от тях. Не след дълго границата вече не съществува и докато армията наближава долините, Джон Дънбар трябва да вземе решение, което засяга не само него, но и живота на племето, което той вече нарича своя народ.
Едноименният филм с Кевин Костнър е спечелил 3 награди „Златен глобус“, включително за „най-добър филм“, както и 7 „Оскар“, сред които за „най-добър филм“ и „най-добър режисьор“.
Когато миналото лято откраднаха конете на белите войници, тя изпадна в паника и избяга. Сигурна беше, че белите войници ще дойдат в селото. Но те не дойдоха.
И все пак, докато се установи, че без конете си белите войници са практически безпомощни, тя беше като на тръни. След това се поуспокои. Но преди да вдигнат стана и да се отправят към зимния лагер, ужасният облак страх, който я преследваше цяло лято, не се разсея.
Сега отново беше лято и през целия път от зимния лагер тя горещо се молеше мустакатите да са си отишли. Молитвите и не бяха чути и пак тревога изпълни дните и. Името и беше Вдигналата юмрук.
Единствена тя сред команчите знаеше, че белият човек не е бог. И все пак разказът за срещата на Ритащата птица я озадачи. Един-единствен гол бял човек? Там сред прерията? Из земите на команчите? Това изглеждаше пълна безсмислица. Но все едно. Без да знае точно защо, тя беше сигурна, че не е бог. Нещо от миналото и го подсказваше. Чу разказа тази сутрин, на път за колибата, където се отделяха жените, когато бяха неразположени. Мислеше за своя съпруг. Обикновено не обичаше да ходи в колибата, защото той и липсваше. Той беше прекрасен — смел, красив, изобщо изключителен мъж. Изключителен съпруг. Нито веднъж не я беше ударил и макар че и двете им деца бяха починали (едното при раждането, другото — няколко седмици по-късно), той упорито отказваше да си вземе друга жена.
Хората настояваха. Дори Вдигналата юмрук му го предложи. А той каза простичко:
— Ти ми стигаш — и тя повече не отвори дума за това. Дълбоко в сърцето си бе горда, че той е щастлив само с нея.
Сега той страшно и липсваше. Преди да напуснат зимния лагер, той поведе голям боен отряд срещу ютите. Вече почти месец бе изминал без никаква вест от него, нито от останалите бойци. Но тъй като и без това не бяха заедно, отиването в колибата не и се струваше толкова неприятно, както друг път. Докато се приготвяше да тръгне тази сутрин, младата жена от племето на команчите се утешаваше с мисълта, че една-две нейни приятелки ще бъдат заедно с нея в колибата, а с тях времето ще минава бързо. По пътя натам обаче тя чу странния разказ на Ритащата птица. После чу и разказа за глупавото нападение. За Вдигналата юрук утрото се взриви. Още веднъж я връхлетя невероятният страх, обгърна изправените и рамене като желязно наметало и тя влезе в колибата изключително разстроена. И все пак беше много силна. Красивите и светлокафяви очи, искрящи от интелигентност, не издадоха нищо, докато шиеше и си бъбреше с приятелките си цялата сутрин.
Те знаеха за опасността. Всички знаеха. Но никой нямаше да се почувства по-добре, ако говореха за нея. Затова и не отваряха дума. Цял следобед слабичката, но жилава жена шеташе из колибата без с нищо да покаже притискащото я тежко наметало. Вдигналата юмрук беше на двайсет и шест.
Близо двайсет от тези години тя принадлежеше към племето на команчите. Преди това беше бяла. Преди това тя беше… как всъщност?
Сещаше се за името си рядко, когато не можеше да не мисли за белите. Тогава по някаква необяснима причина то изплуваше пред очите и.
А да, каза си тя на езика на команчите, спомних си. Преди бях Кристин.
Тогава се замисляше за онова време и винаги нещата се повтаряха. Все едно, че преминаваше отвъд някаква стара мъглява завеса и двата свята се сливаха — старият се наслагваше върху новия. Вдигналата юмрук беше Кристин и Кристин беше Вдигналата юмрук.
С течение на годините кожата и потъмня и като цяло във вида и се появи нещо първично. Но въпреки двете бременности, фигурата и беше като на бяла жена. А косата и която отказваше да израсне под раменете и да се изправи, беше запазила тъмнокестенявия си цвят. А, разбира се, и светло кестенявите и очи.
Вдигналата юмрук имаше много основания за огромния си страх. Изобщо не се надяваше да го превъзмогне. Белият човек неминуемо щеше да открие нещо странно у жената в колибата. Нещо не съвсем индианско. За вещото око на хората от нейното племе, дори и след всички тези години, също имаше нещо не съвсем индианско.
Това бе ужасно, тежко бреме, но Вдигналата юмрук никога не говореше по този въпрос, още по-малко пък се оплакваше. Носеше го мълчаливо и храбро всеки един ден от живота си при индианците. И то по една основна причина. Вдигналата юмрук искаше да остане тук. Беше изключително щастлива.
Глава XI
1.
Съветът на Десетте мечки не стигна до никакво решение, но това не беше нещо необичайно. Много често съветите, на които се изказваха противоречиви мнения, приключваха без изход, като по този начин поставяха началото на нов етап в политическия живот на племето.