Танцуващия с вълци
- Автор: Блейк Майкл Леннокс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Динева
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Танцуващия с вълци». Краткое содержание книги:
Това е историята на едно отдавна отминало време в Америка, когато земята не е била разделена, водата е била кристална, а въздухът е блестял от чистота. Това е историята на едно време, в което играта е била всичко. Време, в което конете са съществували, за да бъдат заловени, когато прериите са били пренаситени от бизони.
Тъкмо по това време се развива историята на лейтенант Джон Дънбар — млад войник, дошъл в прерията сам и се запознал с индианците по време, когато този народ е бил в апогея си. Но и в момент, когато всичко е на път да се промени завинаги. Изпратен в далечна област в дивия район на Дакота по време на Американската гражданска война, лейтенант Джон Дънбар открива и бива приет от индианското племе сиукси. Провъзгласяват го за Танцуващия с вълци и с течение на времето се влюбва в красива бяла жена, отгледана от тях. Не след дълго границата вече не съществува и докато армията наближава долините, Джон Дънбар трябва да вземе решение, което засяга не само него, но и живота на племето, което той вече нарича своя народ.
Едноименният филм с Кевин Костнър е спечелил 3 награди „Златен глобус“, включително за „най-добър филм“, както и 7 „Оскар“, сред които за „най-добър филм“ и „най-добър режисьор“.
Само част от секундата и ножът щеше да завърши своя полет, но дотича една жена. Макар да изпусна ръцете, сграбчили ножа, сблъсъкът бе достатъчен, за да попречи на пътя му надолу. Острието се отклони встрани и остави тънка следа върху роклята и, премина над лявата гръд, преряза кожения ръкав и се заби в меката част на ръката и, над лакътя.
Бореше се като демон и жените доста се позатрудниха докато и изтръгнат ножа. Щом и го отнеха, всички сили напуснаха младата жена. Тя припадна в ръцете на приятелките си и като отприщена струя започна конвулсивно да плаче.
Къде с носене, къде с влачене криво-ляво я замъкнаха в леглото, свита на малко плачещо и хлипащо кълбо. Една от приятелките и я прегърна като дете, докато други две се опитваха да спрат кръвта и превързваха ръката и.
Плака толкова дълго, че жените я държаха поред. Най-накрая дишането и се поуспокои, а хлиповете и преминаха в непрекъснат хленч. После, без да отваря подпухналите си очи, тя повтаряше все същите думи, нашепваше ги не на някой друг, а на себе си.
— Аз съм едно нищо. Нищо. Нищо.
Привечер напълниха един рог с лек бульон и я накараха да го изпие. Отначало отпи колебливо, но колкото повече пиеше, толкова по-жадни ставаха глътките и. Пресуши го и се отпусна на леглото, вперила широко отворени очи през приятелките си в тавана.
— Аз съм нищо — каза тя пак.
Но сега гласът и беше спокоен и жените разбраха, че най-опасният период на скръбта и е преминал. Пошепнаха и няколко мили думи, с които да и вдъхнат кураж, погалиха я по косата и загърнаха крехките и рамене с одеялото.
3.
Горе-долу по същото време, когато Вдигналата юмрук изтощена се унесе в дълбок сън, лейтенант Дънбар се събуди от тропота на копита край входа на колибата си.
Не можеше да разпознае звука, а и още бе сънен, затова лежеше тихо и докато се разбуждаше, затърси опипом по пода големия си револвер. Преди да го намери обаче позна шума. Беше Сиско. Пак се беше върнал. Все още нащрек, Дънбар се плъзна безшумно от леглото, промъкна се приведен край коня си и излезе навън. Беше се стъмнило, но все още бе рано. Вечерницата потрепваше самотна на небосклона. Ослуша се, огледа се. Нямаше никой. Сиско го последва и когато Дънбар небрежно постави ръка на шията му, почувства колко сплъстена е гривата му от засъхналата пот.
Засмя се и каза на глас:
— Май доста си ги поозорил. Да вървим да си пийнеш водица.
Докато водеше Сиско към потока, той се чудеше на надигащата се в него сила. Сковаността, която бе изпитал при гледката на следобедния набег, макар да бе жива пред очите му, изглеждаше като нещо отдавна отминало. Не смътно, а далечно, като историята. Това бе моето кръщение, заключи той, кръщение, което ме запокити от въображаемия в истинския свят. Воинът, който се отдели и извика неразбираемите слова, бе истински. Мъжете, които отведоха Сиско, бяха истински. Сега вече ги познаваше.
Сиско си играеше във водата и я разпенваше с уста, а Дънбар продължи да мисли все в тази насока и най-накрая попадна на вярната следа. Чаках, каза си той. Ето това правех досега.
Поклати глава и мислено се присмя сам на себе си. Чаках. Хвърли едно камъче във водата. И какво чаках? Някой да ме открие? Индианците да ми откраднат коня? Да видя някой бизон?
Сам не си вярваше. Никога не беше вършил необмислени неща, а всъщност точно това прави през последните няколко седмици. Глупост — да чака нещо да се случи.
По-добре още сега да сложа край на това, каза си той. Преди да продължи размисъла си, очите му доловиха нещо. От другата страна на потока водната повърхност отразяваше някаква светлина.
Лейтенант Дънбар погледна нагоре над склона зад себе си. Изгряваше огромна кръгла луна.
Съвсем импулсивно той се метна на гърба на Сиско и се изкачи на върха на скалата.
Гледката беше величествена — огромната луна, ярка като жълтък, изпълваше нощното небе, сякаш цял един нов свят бе дошъл при него. Скочи от коня, сви си цигара и започна като омагьосан да наблюдава бързото изкачване на луната по небосклона, а пътят и нагоре бе ясен като на карта.
Колкото повече луната се издигаше, толкова по-светла ставаше прерията. От предишните нощи бе познал само тъмнината и този поток светлина бе като океан, останал изведнъж без вода. Трябваше да стъпи в него.
Яздиха половин час и всяка минута от разходката бе удоволствие за Дънбар. Когато най-накрая се прибра, беше изпълнен с увереност.
Сега бе доволен, че всичко се е случило. Повече няма да се залъгва с някакви войници, дето все не идват. Няма да променя навиците си за спане. Няма да караули в някакви си малки кръгчета и няма да прекарва нощите си с отворени очи и наострени уши.