Танцуващия с вълци
- Автор: Блейк Майкл Леннокс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Динева
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Танцуващия с вълци». Краткое содержание книги:
Това е историята на едно отдавна отминало време в Америка, когато земята не е била разделена, водата е била кристална, а въздухът е блестял от чистота. Това е историята на едно време, в което играта е била всичко. Време, в което конете са съществували, за да бъдат заловени, когато прериите са били пренаситени от бизони.
Тъкмо по това време се развива историята на лейтенант Джон Дънбар — млад войник, дошъл в прерията сам и се запознал с индианците по време, когато този народ е бил в апогея си. Но и в момент, когато всичко е на път да се промени завинаги. Изпратен в далечна област в дивия район на Дакота по време на Американската гражданска война, лейтенант Джон Дънбар открива и бива приет от индианското племе сиукси. Провъзгласяват го за Танцуващия с вълци и с течение на времето се влюбва в красива бяла жена, отгледана от тях. Не след дълго границата вече не съществува и докато армията наближава долините, Джон Дънбар трябва да вземе решение, което засяга не само него, но и живота на племето, което той вече нарича своя народ.
Едноименният филм с Кевин Костнър е спечелил 3 награди „Златен глобус“, включително за „най-добър филм“, както и 7 „Оскар“, сред които за „най-добър филм“ и „най-добър режисьор“.
По обратния път настигна останалите. Беше ясно, че Вятър в косите се е провалил и те не запитаха за подробностите. Никой не отрони дума. По дългия път към дома яздиха мълчаливо.
Глава XII
1.
Когато Вятър в косите и другарите му се прибраха, завариха селото потънало в скръб. Най-сетне групата, която толкова отдавна се бе отправила срещу ютите, се беше върнала. А новините не бяха добри.
Откраднали бяха шест коня, а те съвсем не покриваха собствените им загуби. След цялото това време на изпитания, бяха останали с празни ръце.
Водеха четирима ранени, от които един щеше да оживее. Истинската трагедия обаче, се измерваше с шестимата убити — шестима прекрасни войни. А най-лошото бе, че на носилките имаше само четири трупа, завити с одеяла.
Не бяха успели да си приберат двама от убитите, чиито имена за съжаление никога повече нямаше да бъдат произнесени. Един от тях беше мъжът на Вдигналата юмрук.
2.
Тъй като беше отделена от племето в специалната колиба, двама приятели на мъжа и трябваше да и съобщят отвън.
Отначало сякаш прие новината спокойно, седнала неподвижно като статуя на пода, наклонила леко глава, със скръстени в скута ръце. Прекара така по-голямата част от следобеда, докато скръбта бавно разяждаше сърцето и.
Другите жени вършеха работата си. Държаха я под око, защото знаеха колко привързани един към друг бяха Вдигналата юмрук и мъжът и. А тя беше и бяла и това най-вече ги караше да не я изпускат от поглед. Никоя от тях не знаеше какво ще направи един бял в такъв кризисен момент. Така че я следяха със смесица съчувствие и любопитство. И добре, че я наблюдаваха.
Вдигналата юмрук беше толкова съсипана, че целия следобед не отрони и сълза. През цялото време мисълта и препускаше с бясна скорост. Редуваха се мисли за загубата, за мъжа и, за самата нея.
Като на кино минаваха сцени от живота и с него, разпокъсани, но живи до най-малката подробност. Припомняше си отново и отново… припомняше си единствения път, когато плака.
Случи се една нощ наскоро след смъртта на второто им дете. До този момент успяваше да се сдържа и правеше всичко, което бе по силите и, за да не я надвие отчаянието. Все още не се предаваше, когато в очите и нахлуха сълзи. Тя зарови лице в нощницата си и се опита да ги спре. Вече бяха говорили да си вземе друга жена, вече и беше казал думите „ти ми стигаш“. Но това не беше достатъчно, за да възпре скръбта от смъртта на второто им дете, скръб, която мъчеше и него. Затова бе заровила мокрото си лице в нощницата. Но не можа да се спре, а сълзите прераснаха в хлипове. Когато и поолекна, тя вдигна глава и го видя да седи смълчан край огъня, да го разбърква безцелно, вперил невиждащи очи в пламъците. Щом погледите им се срещнаха, тя каза:
— Аз съм едно нищо.
Отначало той не отговори. Но после се взря сякаш в самата и душа, при това в очите му се четеше такова спокойствие, че и самата тя се успокои. После долови една едва прокрадваща се усмивка, а той отново повтори:
— Ти ми стигаш.
Толкова добре си спомняше всичко: как стана бавно от мястото си край огнището, жеста му, който казваше „Обърни се“, ръката му, която се плъзна леко под нощницата и, нежната прегръдка, с която я притисна.
Спомни си как безпаметно се любиха, без излишни движения, думи, напрежение. Все едно, че се рееха някъде високо горе и плуваха, носени от невидимо райско течение. Това бе най-дългата им нощ. Щом сънят ги унасяше, започваха да се любят отново. И отново. И отново. Двама души, слети в едно.
Дори и изгрева на слънцето не ги възпря. За първи и последен път нито единият, нито другият излязоха от колибата тази сутрин.
Накрая сънят ги унесе едновременно и Вдигналата юмрук си спомни, че заспиваше, превъзмогнала усещането за раздвоение. Спомни си, че не се чувстваше нито индианка, нито бяла. Чувстваше се цяла, неделима, единна личност. Вдигналата юмрук излезе от унеса и се озова отново в колибата. Вече не е съпруга, не е от племето на команчите; дори и жена не е. Сега е едно нищо. Какво чака още? Само на няколко крачки върху отъпкания под на колибата беше оставен нож за дране на кожи. Представи си как ръката и го хваща. Представи си как се забива дълбоко в гръдта и, чак до дръжката.
Изчака момента, когато вниманието на всички беше насочено другаде, Олюля се, после залитна напред и пропълзя няколкото крачки до ножа.
Сграбчи го и за миг острието блесна пред лицето и. Вдигна го по-високо, извика и както го държеше с две ръце, понечи да го забие силно, все едно, че притиска нещо скъпо до гърдите.