Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
„По-скоро турски тюрбан, отколкото папска митра!“ — звучеше в ушите ми. Куропалат, командир на имперската флота, вторият по мощ в Константинопол след василевса — Лукас Нотарас. И той ли?!
12 януари 1453
Стоя си в къщи, но слуховете се носят навред — нищо не може да ги спре. Те проникват навсякъде.
Султанът строи флота по всички азиатски пристанища.
Сърбите са принудени от подписаните спогодби да присъединят конницата си към султанската войска. Християни ще обсаждат християни.
Самотен съм. Не ми се доверяват и затуй съм безполезен.
Отново упражнявам ума си, но каква полза, след като сърцето ми е тревожно. Размислих всичко, що можах да мисля, и направих своя избор. Божието съществуване не се побира в границите на разума человечески. Бог съществува. Но какъв е той и как изглежда, разумът не го обяснява. Възторгът и той е само телесен. И до екстаз всеки може да достигне с пости и душевни упражнения. Но каква е ползата за самия човек, ако тялото му грее като лампа. Окован е той, въпреки това, от времето и от пространството.
Не мога да кажа що е Бог. Дори какво Бог не е, както счита мистичната теология. Словото е ограничено и по такъв начин несъвършено както всичко човешко. Отрека ли Бог, все едно че го признавам. Призная ли — отричам го. Това е съвършената сърдечна пустота.
Лошо спя. Сънищата ми са неспокойни. Преживял съм много неща насън. Впоследствие сънят е също толкова реален, колкото и действителността. Навремето се владеех, така че когато пожелаех, можех да спя дълбоко и да не сънувам.
Любовта е само опиат и опиянение, що чезне. Остава само горчилка и разочарование.
Но все още съм опиянен. Все още живея във властта на опиата, защото знам, че и тя е в този град, че и тя гледа същото небе.
За втори път в живота си се отричам от всичко. Но и в отрицанието трябва да има някаква граница. Затуй ли това отклонение се появи на пътя ми? Пуст и студен да се събудя в съня и в опиянението. Пролетта, пролетта очаквам. На Константинопол последната пролет.
Очакването ме терзае, макар да е чудесно, че има какво да се чака. Очаквам възторг. Очаквам смъртта.
Господи, не плащам ли прекалено висока цена за това, що в ответ получавам? И най-бедният и най-простият получават същото, без да плащат нищо. Такова е божественото ти безумие, Господи! Подлагаш ме на изпитания, пък си ме стиснал в шепата си.
Времето тече. Безмилостно се нижат невъзвратими дните. Тя не желае да ме види, иначе би дошла.
Дори и най-бедните? В слънчев ден, по пожълтялото било на Акропола, под прикритието на дърветата, те лежат прегърнати върху студената земя. Мъже и жени, целите в дрипи, които не се притесняват от това, че някой ги наблюдава. Да беше поне бедна, любов моя, парцалива и грозна. Тогава никой нямаше да ни пречи. По кафявите очи те познах. Щях да те позная дори да беше стара, раздърпана и с ръце, закоравели от труд.
Ако истински желаеше, щеше вече да е дошла.
21 януари 1453
Вече трети ден със строителите поправям крепостните стени край портата на Свети Роман. Събирам камъни и нося киреч. Целият съм в прах и синини. Косата ми е втвърдена от варовика.
От време на време се затварям в стаята си и почивам. Трябва да поддържам тялото и ръцете си здрави, за да мога да опъвам лък и меч да въртя, щом му дойде времето. Цяло лято строих заедно с другите и султанската крепост на Босфора.
Отказвам се от надницата си, но деля с работниците хляба, зехтина и сушеното месо. Всички ме мислят за луд.
23 януари 1453
Император Константин се появи със свитата си на стената. В нашия участък той спря, за да погледа как върви работата. Приятелски се разговори с майсторите и техниците. Лицето ми беше изцапано и аз нарочно държах главата си приведена, но след като поговори с другите, той се обърна към мен и каза:
— Прибери се в къщата си. Този труд не е достоен за твоя ранг.
Всичко това не беше случайно. По лицето му разбрах, че пряко волята си ми нарежда. Той не е лицемерен и затуй не търси лицемери у другите. Но е напълно в ръцете на Францес и на останалите нобили. За да ме утеши, добави:
— Ще ти измислим нещо по-прилягащо.
Но това не беше истина и той нямаше нищо предвид. Желаеше само да смекчи унижението ми.