Свидетел в смъртта
- Автор: Робертс Нора
- Серия: „В смъртта“ #11
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Свидетел в смъртта». Краткое содержание книги:
Докато местеше поглед ту към Ив, ту към Пийбоди, Майкъл Проктър машинално приглади буйните си къдрици, сетне плахо се усмихна:
— Добро утро, лейтенант… Хюстън.
— Името ми е Далас.
— Вярно. Знаех си, че е като град в Тексас. — Гласът му издаваше колко е напрегнат, все пак той отстъпи в коридора и отвори по-широко вратата. — Още съм разстроен от случилото се. Убеден съм, че е станало недоразумение…
— Меко казано — иронично го прекъсна Ив. — Недоразумение, което причини смъртта на един човек. — Огледа мизерното едностайно жилище, обзаведено с изтърбушено канапе, на което бяха струпани завивка и възглавници, нестабилна масичка и шкаф с три чекмеджета. На масичката беше поставен евтин видеотелефон и компютър, а настолната лампа беше със скъсан абажур.
Очевидно не всички актьори бяха богати като Кенет Стайлс.
— Заповядайте… седнете… един момент… — Той се изчерви, отвори дрешника и измъкна малък сгъваем стол. — Извинете за бъркотията. Прибирам се тук само да спя, затова е доста неуютно и неподходящо за гости.
— Не сме ви дошли на гости, посещението е служебно. Включи записващото устройство, Пийбоди. Господин Проктър, седнете, за да се чувствате по-удобно.
— Аз… — Актьорът притеснено закърши пръсти. — Предпочитам да остана прав. Не знам как да се държа. Никога не съм участвал в пиеса с криминален сюжет. Изпълнявал съм роли в исторически драми или в романтични комедии.
— За разлика от вас аз участвам само в криминални пиеси — промърмори Ив. — Не се притеснявайте, само отговаряйте на въпросите ми.
— Добре… Става… — Той се огледа, сякаш за пръв път попадаше в тази стая, седна на стола, кръстоса крака и плахо се усмихна.
Приличаше на ученик, когото директорът е повикал да смъмри за маловажно провинение. Ив задиктува:
— Лейтенант Ив Далас разпитва Майкъл Проктър в неговото жилище. Присъства и полицай Дилия Пийбоди. — Тя го уведоми за правата му, като наблюдаваше реакцията му. Актьорът барабанеше с пръсти по коленете си, нервно отмяташе косата си — накратко, изглеждаше гузен като човек, чиито джобове са натъпкани с наркотици.
— Разбрахте ли какви са правата и задълженията ви?
— Да… в общи линии. Трябва ли ми адвокат? — Погледна Ив като виновно кученце, което очаква да го напляскат, задето е изцапало килима. — Нямам личен адвокат, но мога да се обърна към моята театрална агентка, която е юрист по професия.
— Както желаете — каза Ив и си помисли, че това ще бъде загуба на време и само ще усложни работата й. — Имате право да прекъснете разпита и да повикате адвокат. Ако желаете, ще ви призова за разпит в полицейското управление.
— Добре… Да му се не види… — Той въздъхна и замислено погледна видеотелефона. — Не искам да я безпокоя, много е заета.
— Тогава да започваме. Разкажете ми какво се случи снощи.
Младият актьор потрепери:
— Бях зад кулисите вляво от сцената и гледах представлението. Всички колеги бяха блестящи. Казах си, че ако пиесата се играе по-дълго време, Дрейко все ще се разболее или ще му се случи нещо, което ще ми позволи да го заместя в ролята на Воул… — Той замълча, сякаш се изплаши от думите си. — Не ме разбирайте погрешно… никога не съм пожелавал да го сполети нещастие. Надявах се да го хване грип или пък да реши, че трябва да си почине поне една вечер… Повярвайте ми.
— В момента повече ме интересува какво сте видели от мястото, на което сте стояли. Какво се случи по време на последната сцена?
— Изпълнението на Дрейко беше съвършено — промълви младият актьор и изумрудените му очи добиха замечтано изражение. — Воул е надменен, самоуверен, нагъл. Тържествува задето е бил оправдан, и захвърля Кристин като оглозган кокал. Злорадства, защото е победил, защото е измамил всички. А когато съпругата му го напада, изненадата му е неописуема. Няма да забравя смаяното лице на Дрейко, широко отворените му очи. Гледах го и знаех, че никога не ще достигна неговото майсторство. Толкова бях завладян от изпълнението му, че не разбрах какво се е случило. — Той вдигна ръце, сетне безпомощно ги отпусна на скута си. — Още не мога да повярвам, че той е мъртъв.