Работилницата на дявола
- Автор: Канел Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Работилницата на дявола». Краткое содержание книги:
Стивън Канел е автор на бестселърите „Храна за акули“, „Мошеникът“ и „Да яхнеш змията“.
Той работи в Холивуд, където е сценарист на популярни телевизионни сериали.
— Благодаря — отговори Декстър.
Сетне адмиралът пожела да говори с доктор Лак. Демил с нежелание даде телефона на помощника си, който тихо попита:
— Какво да правим със Силвестър Суифт?
— Той трябва да бъде премахнат — отговори Зол. След пет минути в безлюдния коридор в централния блок на затвора отекна изстрел.
Декстър Демил не го чу. Той вече се бе върнал в квартирата си.
Наля си шотландско уиски и седна на ръба на леглото. Ръцете му трепереха, мислите му трескаво препускаха. Той бе започнал да изучава прионите в Нова Гвинея, опитвайки се да спаси живота на човешки същества, но после изследванията му бяха изгубили практическото си приложение. Никой не прояви интерес към откритието му — никой с изключение на адмирал Джеймс Зол. В началото хуманната наука го беше завела във Форт Детрик, но после доктор Демил бе стигнал до ужасяващото си ново откритие.
— Господи, какво правя? — промълви той. После стана, отиде в банята и повърна.
7. Скитници
Майк Холивуд кипеше от гняв. — Баща ми? Скапаняк! Знаеш ли кой беше най-лошият ден в живота му?
— Кой? — изфъфли Лъки.
— Денят, в който арестуваха Хайди Флайш.
Лъки отпи поредната глътка от преполовената бутилка вино.
Беше седем, неделя сутринта. Двамата вече бяха пияни и лежаха на дъските на един празен товарен вагон в средата на влак, който превозваше автомобили и бавно изкачваше склона на Черните хълмове в източен Тексас. Влакът скърцаше и стенеше, през отворената врата проникваше слаба слънчева светлина.
Някой наскоро бе пребил Лъки. Единият от предните му зъби беше избит, а устната му беше сцепена и може би трябваше да бъде зашита. Имаше и рани по устните от слънцето, защото бе припаднал в парка от жегата. Повечето синини и подутини бяха скрити под сплетените му руси коси. Лъки беше на трийсет и седем години, но човек трудно би определил възрастта му. Мазните му, дълги до раменете коси висяха, а сините му очи бяха кръвясали и разфокусирани.
Лъки не знаеше кой го е пребил, защото когато това се бе случило, бе изгубил съзнание в един от биваците на скитници. Свести се навреме, за да бъде отново нокаутиран. Прости се с петте долара, които бе спечелил от сечене на дърва в Уейко, Тексас, но най-лошото беше, че му откраднаха маратонките „Найки“. Сега краката му бяха увити в черни найлонови чували за боклук, които бе свил от контейнерите зад мисията на Армията на спасението. Директорът го бе изхвърлил заедно с Майк Холивуд след двудневен престой, защото този период беше максималният за пребиваване там.
А после двамата отидоха на разпределителната гара в Уейко и се качиха на този товарен влак.
Майк Холивуд беше на двайсет и две — петнайсет години по-млад от Лъки — и още имаше обувки, но с изключение на тези две предимства, между двамата нямаше почти никаква друга разлика. Той беше също толкова раздърпан, мръсен и пиян. Къдравата му мръсна коса беше залепнала за главата. На единствената му фланелка, от която бе произлязъл прякорът му, пишеше:
АРНОЛД ШВАРЦЕНЕГЕР
Е РАЗБИВАЧ НА ДОМОВЕ
ПРЕМИЕРА В ХОЛИВУД ТРЕТИ ЮЛИ 1999 ГОДИНА
— Шибаната Хайди Флайш — рече Лъки, после отново надигна бутилката, като внимаваше да излее виното право в гърлото си, за да не опръска мехурите от слънцето на устните си.
— Дай малко — каза Майк.
Лъки протегна ръка да му даде бутилката и едва не я изпусна. Майк успя да я хване, избърса гърлото й с мръсната си длан и отпи голяма глътка.
— Да, всичко в шибания живот на тоя скапаняк е само за него. Аз все едно съм мъртъв.
— Егоистично копеле — съгласи се Лъки.
— Бях при него само едно лято, но това ми беше достатъчно. Знаеш ли колко даде за наркотици само за един скапан ден?
— За един скапан ден? — повтори Лъки, вперил поглед в бутилката вино.
— Трийсет и две хиляди долара.
— Трийсет и две… Какво?
— Не казвам, че харчи по толкова всеки ден. Но намерих сметката в къщичката до басейна. Или може би беше някъде другаде. Не си спомням. Както и да е. Сметка от една аптека в Малибу. От десети март. Трийсет и два бона. Празноглавото копеле си го пъха в носа или в ръката, а после има наглостта да ми вдигне скандал за един малък купон с марихуана. Да му го начукам!
Майк отново отпи от виното.
— Да му го начукам! — пиянски повтори Лъки. — Дай шишето.
Майк му даде почти празната бутилка. Лъки вече се беше натряскал толкова, че се клатеше в ритъм с движението на влака. Подпухналите му очи бяха притворени.
— Шибаното копеле има… Как беше? Остро изразена мания — продължи Майк Холивуд. — Без майтап. От наркотиците. Взима торазин на всеки четири часа, и валиум, и викодим, и литиум, и ксанакс, и дезирел, и какво ли още не. Гълта повече опиати от цял руски отбор по вдигане на тежести… И този тъпанар да ме изгони заради единствения ми скапан купон с марихуана. Скъпият ми татко!