Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
Очите на двамата пътници неволно проследиха движението на пиката.
Да, те наистина бяха обградени. Шест-седем души, свирепи наглед, въоръжени с оръжия като това на своя главатар, стояха на равни разстояния един от друг около откритата поляна, полускрити от дърветата и прищепа. Стояха съвсем неподвижно. Дори и оръжията им не се помръдваха и нито един от тях не проговори, нито пък пристъпи напред, а редно беше да сторят това — дори и само за да подсилят заповедта на началника си.
— Стойте, си по местата, приятели! — заповяда последният. — Няма нужда да се помръдвате. Това са възпитани господа. Ние не искаме да ги нараняваме. Те няма да се съпротивяват.
— Не, те ще се съпротивяват — прекъсна го кавалерът с подигравателен, но решителен глас, като измъкна един пистолет от кобура. — Аз ще се съпротивявам до смърт, а също и благородният младеж, който е до мене.
Уолтър беше изтеглил шпагата си — единственото оръжие, което притежаваше.
— Какво? Да се предадем на една банда страхливи нехранимайковци? — продължи кавалерът и докато говореше, запъна ударника на пистолета си. — О, по-скоро…
— Тогаз сам ще сте виновен за смъртта си! — извика разбойникът, като се втурна напред и почти допря стоманения връх на пиката до гърдите на коня на кавалера.
Луната ясно огря разбойника и разкри едно жестоко лице — черти с див израз, черна брада и бакенбарди, дълга рошава черна коса, кръвясали, мрачно святкащи очи!
Човекът, комуто принадлежаха, имаше щастие, че луната помогна да разпознаят неговите черти, предизвикващи страх — иначе този можеше да бъде последният му миг.
Кавалерът беше насочил пълния си пистолет. Пръстът му беше на спусъка. След миг изстрелът щеше да бъде даден и по всяка вероятност нападателят щеше да лежи мъртъв на земята, в краката на коня.
Изведнъж протегнатата ръка се отпусна, а в същото време конникът извика учудено:
— Грегъри Гарт! Ти си станал разбойник? Готов да обира, да убива…
— Мой стари господарю! — възкликна смаян човекът и изведнъж свали острието на пиката. — Вие ли сте? Простете! О, простете ми, сър Хенри! Не знаех, че сте вие.
И докато изговаряше последните думи, той захвърли оръжието си на земята и се сви съкрушен, без да смее да повдигне очи към лицето на този, който доведе случката до такъв неочакван край.
— О, мастър Хенри! — извика той отново. — Ще ми простите ли? Макар че съм такъв звяр, сърцето ми щеше да се разкъса, ако бях свалил и косъм от главата ни. Да бъде проклето нещастието, което ме доведе дотук!
За няколко мига тишината беше пълна — никакъв глас не я наруши. Дори и приятелите на разбойника изглежда се трогнаха от случката, защото никой от тях не се помръдна, нито каза нещо!
Унизеният им водач пръв тури край на неловкото положение.
— О, мастър Хенри! — възкликна той, явно натъжен. — Застреляйте ме! Убийте ме, ако искате! След това, което стана, аз не заслужавам да живея. Ето гърдите ми! Стреляйте в тях и сложете край на нещастния живот на Грегъри Гарт!
Докато говореше, разбойникът разтвори дрехата си и разкри на лунната светлина голите си широки, мускулести гърди, гъсто покрити с остри черни косми.
Приближавайки до самия кон на кавалера, той изпречи гърди сякаш за да изкуши смъртта, която така странно призова. Думите, видът и цялото му държание потвърждаваха, че говори сериозно.
— Хайде, хайде, Гарт! — каза с успокояващ тон кавалерът, като в същото време сложи пистолета обратно в кобура. — Ти си твърде добър човек — поне едно време беше, — за да бъдеш застрелян по този начин.
— Ах, едно време, мастър Хенри. Може да е било така. Но сега си го заслужавам.
— Спести си самообвиненията, Грегъри. И твоят живот като моя не е бил лесен. Знам го и затова гледам по-снизходително на това, което се случи. Да сме благодарни, че не стана нещо по-лошо, и да се надяваме, че това ще бъде причина нещата да се подобрят.
— Ще стане, мастър Хенри, ще стане, обещавам.
— Драго ми е, като те чувам да казваш това, и не се съмнявам, че ще удържиш думата си. А сега заповядай на вярната си дружина — между, другото, това е много възпитана банда — да не ни закача. Утре заран по този път ще минат пътници, върху които не бих имал нищо против ти и твоите хора да приложите особения си занаят, и то до насита. Моля ти се, нареди на господата да останат на разстояние. Не желая да приближават повече, защото може би ще имам нещастието да видя между тях някой друг стар познат, отклонил се като тебе от добродетелния път. Докато разбойникът слушаше молбата, по жестокото му лице се промъкна странно изражение, което постепенно се превърна в широка, закачлива усмивка.