Безсмъртни в Испания [Beggars in Spain - bg]

— Ще дойда.

В Чикаго бе по-студено отколкото в Бостън. Плитките води на езерото в подножието на къщата бяха покрити с тънка ледена кора. Оказа се, че Сюзън се е върнала да живее тук — върху бюрото на Камдън имаше нейни научни списания.

— Лейша — посрещна я с притихнал глас баща й. Изглеждаше остарял, сгърчен и уплашен. В ъгъла, в един стар люлеещ стол, седеше ниска, набита жена с кестеняви къдрици.

— Алиса!

— Здравей, Лейша.

— Алиса. Търсих те… — Погрешно начало. Би могла да я намери, ако беше малко по-упорита. — Как си?

— Добре. — Говореше някак отнесено, нищо общо с гневната Алиса, която бе видяла преди шест години в Пенсилвания. Камдън се намести мъчително в леглото. Не откъсваше пламтящите си очи от Лейша.

— Аз я помолих да дойде. И Сюзън — добави той. — Умирам, Лейша.

Никой не направи опит да му противоречи. Лейша почувства тежест в гърдите си.

— Завещанието ми е при Джон Яровски, въпреки това искам да ви кажа какво има в него. През последните няколко години продавах и ликвидирах. Сега по-голямата част от имуществото ми е в пари. Оставям по една десета на Алиса, на Сюзън и Елизабет, всичко друго е за теб, Лейша. Единствено ти можеш да използваш пълноценно парите ми.

Лейша погледна Алиса, която й отвърна със същия безкрайно спокоен поглед.

— Елизабет? Майка ми? Тя жива ли е?

— Да — кимна баща й.

— Но ти ми каза, че е умряла! Преди години!

— Знам. Мислех, че ще е по-добре — за теб. Тя не искаше да станеш това, което си, страхуваше се от теб. А и нямаше какво да ти даде. Освен излишни емоционални сътресения.

Просяци в Испания…

— Сбъркал си, татко. Не трябваше да постъпваш така. Тя ми е майка… — но не можа да довърши изречението.

Камдън дори не трепна.

— Не и по моя преценка. Но ти си вече голяма. Ако искаш, срещни се с нея.

Той продължи да я гледа с ясните си сини очи, подпухнали от болестта, а Лейша отново усети тежестта в гърдите си. Баща й я беше излъгал. Сюзън я наблюдаваше внимателно, с усмивка на лицето. Дали не се радваше, че най-сетне и тя се е разочаровала от баща си? Може би през цялото време я е ревнувала за тясната им връзка…

Кой знае защо си спомни за Тони. Ето, че започва да мисли като него. Баща й не откъсваше очи от нея, опрян на възглавницата, уверен, дори на смъртно легло, че е бил прав.

Алиса положи ръка на лакътя й. Гласът й беше тих и кротък, никога не я бе чувала да говори така.

— Той каза, каквото имаше да ни казва. Ще видиш, скоро ще ти мине.