Мъжът, момчето [1999 г.]

Никак не му беше приятно да гледа войнството, което в делнични дни ходеше с мотрисата на работа в Лондон и задръстваше гарата, нито тълпите, плъпнали в края на седмицата към игрищата за голф. Никак не му беше, приятно, че из квартала на цели тумби се навъртат малки хулиганчета, които си въобразяваха, че се намират в центъра на Лос Анджелис. Не беше очаквал, че на старини ще бъде толкова близо до навалицата и престъпността.

За капак сега им се струпа и тая история с мен.

Излязоха на вратата с очакването, че на вечеря сме дошли тримата. Но синът им беше дошъл сам. Озадачени загледаха как подминавам с автомобила портата и търся къде да спра. Не проумяваха какво става.

Когато бях малък, по улицата не спираха коли — един гараж на семейство беше повече от достатъчен. Сега човек си докарваше едва ли не двойна херния, докато намери къде да паркира. Вече нищо не беше същото.

Целунах мама, ръкувах се с татко. Те се чудеха какво става. Храната щеше да остане. Очакваха Джина и Пат. Очакваха щастливи семейства. А получаваха само мен.

— Мамо! Татко! Трябва да ви кажа нещо.

Вътре звучаха старите песни. Чух откъм стереоуредбата Тони Бенет в концертно изпълнение от „Карнеги Хол“, макар че преспокойно можеше да е Синатра, Дийн Мартин или Сами Дейвис младши. Нашите слушаха само стари песни.

Двамата седнаха на любимите си столове и мълчаливо зачакаха. Точно като малки деца. Кълна се в Бога — смятаха, че ще оповестя как предстои да имат още едно внуче. А аз стоях и се чувствах така, както се чувствам често пред родителите си — не толкова като син, а по-скоро като сапунен сериал.

— Е, както личи, Джина ме напусна — рекох аз.

Казах го с неподходящ тон — прекалено нехаен, прекалено небрежен и бодряшки. Но другото, което можех да направя, бе да се свлека на четири крака и да им олигавя със сълзите си хубавия килим. Защото след вчерашната разходка в парка и втора безсънна нощ в леглото, прекалено голямо за сам човек, ми идеше да направя точно това, пък и най-сетне май бях започнал да проумявам, че Джина може и да не се върне. Но се чувствах прекалено стар, за да съобщавам на майка си и баща си лоши новини. А и те бяха прекалено стари, за да им се налага да ги слушат.

Известно време и двамата мълчаха.

— Ама как така? — ахна накрая баща ми. — Къде е отишла?

— Къде е детето? — намеси се и мама.

Тя начаса бе схванала какво става.

— Пат е с Джина. У баща ѝ са.

— При онзи пънкар ли? Клетото то.

— Как така те е напуснала? — повтори баща ми.

— Ами ей така, татко, тръгна си.

— Нещо не разбирам.

И наистина не разбираше. Обичаше я, обичаше всички ни и сега всичко това беше приключило.

— Чупи се, разкара се, тръгна си. Махна се — отвърнах аз.

— Не говори така — намеси се мама. Беше долепила пръсти до устните си, все едно се молеше. — О, Хари! Ужасно съжалявам.

Тръгна през стаята към мен и аз трепнах. Щях да се чувствам по-добре, ако не проявяваха състрадание към мен. Щях да го преглътна по-лесно, ако не ме прегръщаха и не ми казваха, че ме разбират. Виж, нямаше да го преживея, ако започнеха да ме съжаляват. Знаех, че няма да издържа и ще рухна. За мой късмет татко ми се притече на помощ. Да е жив и здрав!