Мъжът, момчето [1999 г.]

Но Пат не го знаеше, а и нехаеше. Беше на четири години и бе преизпълнен с любов. И когато ме видя на вратата у другия си дядо, направо превъртя: стисна лицето ми с ръчици и ме целуна право по устата.

— Тате! С нас ли ще останеш? С нас, докато сме на… на почивка у дядо Глен?

Открих ги ден, след като си тръгнаха. Не беше сложно. Звъннах на някои от приятелите на Джина от колежа, идвали на трийсетия ѝ рожден ден, но тя от години не беше близка с тях. Беше ги оставила да излязат от живота ѝ, заблуждавайки се, че от мен и Пат ще получи всичко, от каквото има нужда. Това им е лошото на такива силни връзки като нашата — щом се разпаднат, оставаш съвсем сам.

Не ми се наложи да умувам дълго, за да се досетя, че в решимостта си да се махне от мен Джина е отишла у баща си, който в момента се намираше между два брака.

Глен живееше в малко жилище в края на града, сред голф клубове и зелени пояси, квартал, който навремето, когато тъстът ми се е преместил тук, сигурно е приличал малко на Уудсток. Но вместо да купонясва с Дилан, Глен всеки божи ден взимаше мотрисата и отиваше в магазина за китари на Денмарк Стрийт. Когато почуках на вратата, той си беше вкъщи и докато прегръщах сина си, ме посрещна с неподправена сърдечност.

— Хари! Как си, мой човек? Страшно съжалявам, че имате неприятности.

Вече беше прехвърлил петдесетте, но онова, което бе останало от косата му, беше сресано старателно. В ханша още беше тънък, и досега се обличаше с дрехи, които щяха да прилягат повече на някой групар от обкръжението на Джими Хендрикс. И досега беше красив, макар и хубостта му да бе доста повяхнала. Но сигурно е изглеждал страхотно, когато през седемдесет и пета е минавал по Кингс Роуд.

Въпреки всичките му недостатъци: пропуснатите рождени дни, неудържаните обещания, склонността през няколко години да зарязва жена и деца, Глен не беше лош човек. Беше добродушен и чаровен, с него се общуваше лесно, все качества, които понякога виждах и у Джина. Смъртният му грях бе, че така и не можеше да види по-далеч от собствените си удоволствия. Ала раните, които нанасяше, не бяха преднамерени. Не беше жесток, освен ако слабостта не е друго проявление на жестокостта.

— Джина ли търсиш? — попита той и ме прегърна през раменете. — Вътре е.

От тонколоните в скромното жилище на Глен бумтеше „Върв“. Тъст ми не беше от класическите рок маниаци с цяла сбирка от броеве на списание „Моджо“ и грамофонна игличка, закотвена за вечни времена върху музиката от неговата младост. Глен беше толкова предан на каузата, че се стараеше да бъде в крак с всичко ново. Направо не проумявам как успяваше.

Джина излезе от малкия хол, беше мрачна и бледа. Много бледа. Идеше ми да я целуна. Но не го направих.

— Здравей, Хари.

— Може ли да поговорим?

— Разбира се. Наблизо има парк.

Взехме и Пат. Глен обясни, че колкото и да е зелено наоколо, паркът се намирал доста далеч, зад малката тъжна върволица магазини и тузарските къщи, които сякаш нямаха край. Предложих да идем с „Ем Джи Еф“-а. Пат само дето не изпищя от радост. Джина не беше на четири години, но аз се надявах, че и тя ще се впечатли — още от мига, когато зърнах автомобила, разбрах, че докато го карам, искам до мен да седи по-специален човек. Сега с ужасяваща яснота си дадох сметка, че този специален човек винаги е била Джина. Тя обаче не обели и дума чак докато стигнахме в парка.