Под купола 1 част
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-306-8
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Под купола 1 част». Краткое содержание книги:
— Говори Джеймс Рени, заместник-председател на общинския съвет в Честърс Мил. Кой сте вие, сър?
— Доналд Уозняк, агент от отдел „Антитероризъм“. Разбрах, че имате проблем на шосе 119. Някаква обструкция.
„Обструкция? Обструкция? Що за федерален агент е тоя, дето говори така?“ — помисли си Рени и побърза да отговори:
— Погрешно са ви осведомили, сър. Катастрофирал е самолет — частен самолет на местен човек, който се е опитал да се приземи на шосето и се е блъснал в лесовоз. Положението е напълно овладяно. Не ни е необходима вашата помощ.
— Господин Рени — обади се фермерът, — не стана така.
Големия Джим му направи знак да млъкне и тръгна към първата полицейска кола, от която тъкмо слизаше Ханк Морисън. Едър мъжага, висок близо два метра, но в общи линии безполезен. Зад него приближаваше патрулката на жената с големите бомби. Казваше се Уетингтън и беше нещо по-лошо от безполезна: комбинация от остър език и нито капчица мозък. Подир нея обаче се движеше Питър Рандолф. Рандолф беше помощник-полицейски началник и любимец на Рени. Защото си знаеше интереса. Ако той беше на смяна в нощта, когато Младши се сби в боклучавия бар, господин Дейл Барбара вече нямаше да е в града и още да мъти водата. Всъщност господин Барбара щеше да е зад решетките в Касъл Рок. Което идеално устройваше Големия Джим.
Междувременно човекът от Антитерористичния отдел (нима онези типове имаха нахалството да се наричат агенти?) още дърдореше. Рени го прекъсна:
— Благодаря за интереса, господин Уознър, но нямаме нужда от помощ. — Прекъсна връзката, без да каже „дочуване“, и подхвърли телефона на Ърни Калвърт.
— Джим, според мен постъпи глупаво — отбеляза Калвърт.
Рени не му обърна внимание, защото наблюдаваше как Питър Рандолф спира зад патрулката на Уетингтън, без да изключи лампите на покрива на колата. За миг му хрумна да го пресрещне, но отхвърли идеята още преди да се оформи в ума му. Нека Рандолф дойде при него. Така беше редно. И така щеше да бъде.
2.
— Ей, Джим! — подвикна Питър. — Какво е станало тук?
— Според мен е очевидно. Самолетът на Чък Томпсън се е сборичкал с един лесовоз. Изглежда, мачът е завършил наравно. — Вече чуваше сирени на коли, идващи от Касъл Рок. Сто на сто бяха пожарните (той се надяваше, че двете противопожарни коли на Честърс Мил — чисто нови и безбожно скъпи — са сред тях; така никой нямаше да разбере, че по време на мазалото новите машини са били извън града). Сигурно ги следваха линейки и полицейски автомобили.
— Не стана така — заинати се Олдън Динсмор. — Бях в градината и видях как самолетът…
— Първо да разкараме зрителите, става ли? — обърна се Рени към любимия си полицай. Сума зяпачи се бяха струпали откъм страната на лесовоза (и благоразумно стояха по-далеч от горящите останки), още повече „зрители“ имаше откъм страната на Честърс Мил. Все едно бяха делегати, събиращи се за конгрес.
Рандолф се обърна към колегите си.
— Ханк — каза и посочи зяпачите от Честърс Мил. Някои се бяха осмелили да ровят из останките от самолета на Томпсън и ужасено пищяха, натъквайки се на още останки от човешки тела.
— Слушам! — каза Морисън и тръгна към тях.
Питър насочи Уетингтън към хората до лесовоза:
— Джаки, ти се заеми с… — Но не довърши изречението.
Зяпачите, намиращи се южно от мястото на катастрофата, стояха сред пасището от едната страна на шосето и сред ниските гъсталаци от другата му страна. Бяха зяпнали от изумление, което им придаваше вид на глуповатата заинтересованост, така добре позната на Големия Джим — виждаше я всеки ден на нечие лице и всеки месец март на много лица по време на ежегодното събрание на общинските съветници. Само че тези хора не гледаха горящия камион. Ето, че и Питър Рандолф, който не беше глупак (в никакъв случай не беше и гений, но си знаеше интереса), се загледа в същата посока и на лицето му се изписа същото изумление. И Джаки Уетингтън се ококори от учудване.
Гледаха дима. Димът, издигащ се от горящия лесовоз.
Беше тъмен и мазен. Хората по посока на вятъра би трябвало да се давят от задушливата му миризма, само че това не се случваше. И Рени видя защо. Беше невероятно, но го видя с двете си очи. Димът се разнасяше на север (поне отначало), но изведнъж завиваше почти под прав ъгъл и се издигаше право нагоре все едно през комин. И след него оставаше тъмнокафява диря, която сякаш се рееше във въздуха.