Под купола 1 част
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-306-8
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Под купола 1 част». Краткое содержание книги:
Гендрън коленичи и докосна гротескно извитата шия на фермера.
— Гушнал е букета. Какви са тия парчетии около него? — Той взе най-голямото. — Мяза на ония… как им казваха… джаджи за компютърна музика. Сигурно се е счупила, когато се е блъснал в… — Той посочи пред себе си. — Сещаш се, нали?
Откъм града се чу вой, много по-висок и дрезгав от звука на сирената одеве.
Гендрън вдигна глава:
— Пожарната е. След дъжд качулка, ако питаш мене.
— Идват от Касъл Рок — промърмори Барби.
— Така ли? Явно слухът ти е по-читав от моя. Как ти беше името, готин?
— Дейл Барбара. Приятелите ми викат Барби.
— Е, Барби, какво следва?
— Ами ще продължим нататък. На този вече не можем да помогнем.
— Прав си. Даже не можем да се обадим на някого — мрачно промърмори Гендрън. — Мобилният ми остана в колата. Ти сигурно нямаш.
Навремето Барби имаше мобилен телефон, но го беше оставил в апартамента заедно с бельото, джинсите, ризите и чорапите си. Тръгнал си беше само с дрехите на гърба си, понеже не искаше да вземе каквото и да било от Честърс Мил. Освен няколко приятни спомена, а за тях не му трябваше куфар, нито дори раница.
Беше прекалено сложно, за да го обясни на непознат, затова само поклати глава. На седалката на трактора беше преметнато вехто одеяло. Гендрън изключи двигателя, взе одеялото и покри мъртвеца.
— Дано е слушал някое готино парче, преди да се спомине — подхвърли.
— Дано.
— Да вървим. Искам да стигнем до края на тая пущина. Ще ми се да ти стисна ръката. Може даже да се размекна и да те прегърна.
5.
Малко след като откриха трупа на Ру — сега бяха много близо до катастрофата на шосе 117, макар че не го знаеха — стигнаха до някакво поточе. Постояха там известно време, всеки от своята страна на бариерата, взираха се учудено и мълчаха.
Най-накрая Гендрън промърмори:
— Да му се не види и чудесията!
— Как изглежда от твоята страна? — попита Барби. Той виждаше само как водата се надига и залива шубраците. Все едно поточето беше стигнало невидим бент.
— Не знам как да го опиша. За пръв път виждам такова чудо. — Гендрън замълча и се зачеса по двете бузи, при което и без това длъгнестото му лице заприлича на човека, изобразен от Едвард Мунк на картината „Писък“. — Не, сбърках. Веднъж видях. Нещо подобно. Като занесох вкъщи две златни рибки за шестия рожден ден на дъщеря ми. Всъщност не, май навършваше седем през онази година. От магазина ми ги дадоха в найлоново пликче — та това тука прилича на вода на дъното на найлонов плик. Обаче дъното е плоско, а не провиснало. Водата се спира при онова… нещо, после тръгва наляво и надясно откъм твоята страна.
— Нито капка ли не преминава?
Тюлена се наведе, подпря длани на коленете си и присви очи:
— Като че ли да. Но едва се процежда. И без боклуците, които плават във водата. Сещаш се — съчки, листа и прочие.
Продължиха да вървят от двете страни на невидимата преграда. До този момент и двамата не мислеха, че единият се намира вътре, а другият — отвън. И през ум не им минаваше, че бариерата може да е безкрайна.
6.
Стигнаха до шосе 117, където имаше още една тежка катастрофа — две коли и поне две жертви според Барби. После видя още един труп зад волана на стар шевролет, който беше почти унищожен. Само че този път някаква жена беше оцеляла и седеше с наведена глава до смачкания мерцедес. Пол Гендрън се втурна към нея, а Барби само гледаше безпомощно. Жената видя Гендрън и се опита да стане.
— Не, госпожо, не мърдайте! — извика ѝ той.
— Май ми няма нищо — измънка непознатата. — Само съм… сещате се… само съм изплашена. — Тя се засмя, макар че лицето ѝ беше подпухнало от плач.
Появи се друга кола — таратайка, шофирана от старец, зад която се бяха подредили автомобили с очевидно нетърпеливи водачи. Той видя катастрофиралите коли и спря. Шофьорите зад него също удариха спирачки.
Елза Андрюс се беше изправила и си беше възвърнала самообладанието дотолкова, че да изрече онова, което щеше да се превърне в мото на деня:
— В какво се блъснахме? Не беше в другата кола, Нора я заобиколи.
Гендрън отговори съвсем откровено:
— Хабер си нямам, мадам.
— Питай я дали има мобилен телефон — обади се Барби, после извика на насъбралите се зяпачи: — Хей, кой има мобилен?
— Аз, господине — отвърна някаква жена, но преди да продължи, всички чуха някакво бумтене. Идваше хеликоптер.