Последният валс на Матилда

— Съжалявам, че бях толкова настоятелен, скъпа. Всичко това сигурно е много тежко за вас. — Той избърса очилата си в снежнобяла кърпичка. Късогледите му очи я гледаха със съчувствие.

Джени огледа сивия раиран костюм, колосаната яка и дискретната вратовръзка. Само потомък на английски преселници би се облякъл по такъв начин в разгара на австралийското лято. Тя се усмихна пресилено любезно и скръсти ръце в скута си. Памучната й рокля вече лепнеше към гърба й. Тук нямаше климатик, прозорците бяха затворени, а около главата й бръмчаха мухи. Чувстваше се като в капан. Задушаваше се.

— Тази работа няма да отнеме много време, Дженифър — каза той, докато развързваше червената панделка на папката. — Просто трябва да се уверя, че сте наясно с всички подробности от завещанието на Питър.

Погледна я внимателно над очилата.

— Не съм очаквал да осмислите нещата още миналия път, но има някои въпроси, които не търпят отлагане — вие вече навършихте двайсет и пет години.

Джени се размърда в неудобния кожен стол и погледна към каната с вода на бюрото му.

— Може ли една чаша вода? Тук е толкова горещо.

Той се засмя с престорена веселост.

— Мислех, че вие австралийците имате имунитет към жегата.

„Надут глупак“ — помисли си тя, докато отпиваше от водата.

— Благодаря ви — ръцете й трепереха толкова силно, докато поставяше чашата на бюрото, че едва не я изпусна на земята. — Може ли да започнем?

— Разбира се, скъпа — промърмори той. Бутна очилата си назад и кръстоса пръсти под брадичката, докато преглеждаше документа. — Както вече ви казах, съпругът ви изготви това завещание, когато се роди синът ви. Има някои допълнения, които трябва да бъдат взети под внимание, предвид сполетялата ви трагедия, но в същността си то остава непроменено.

Той я погледна, после свали очилата си и отново ги избърса.

— Как се справяте, скъпа? Голямо нещастие — да загубите и двамата по този начин.

Джени си спомни за полицая пред входната врата в онази ужасна сутрин. Сети се за емболията, която бе застигнала Питър светкавично, със смъртоносна точност. Тя бе унищожила семейството й за миг, оставяйки единствено отломките от колата, която полицията извади от пропастта край пътя, водещ към дома им.

Само двайсет минути ги деляха от дома, а тя не бе разбрала нищо, не бе почувствала нищо. „Как е възможно подобно нещо? — питаше се тя за стотен път. — Как може една майка да не усети, че детето й е мъртво; една съпруга да не чуе вътрешния си глас, който да й подскаже, че нещо не е наред?“

Тя завъртя годежния си пръстен, загледа се в отблясъците на диаманта на слънчевата светлина и каза с тих глас:

— Ще се оправя.