Разбитото око

— Стражеви капитан — поздравиха я братята и само кимнаха, вместо да отдадат чест, защото ръцете им бяха заети.

— Можете да ни оставите — каза им Бялата. — Чакайте ме при стълбата. Вътре. Сега Карис ще ме охранява.

Джил даде чадъра си на Карис и братята се отдалечиха. Карис хвана чадъра с две ръце, опитваше се да защити Бялата от дъжда, доколкото можеше. Но лицето на старицата грееше в детско блаженство. Очите на притеглящите се насищаха с цвета, който използваха, но шарките бяха уникални за всеки. Карис имаше в очите си червени звезди на зелен фон. Светлосивите очи на Орея Пулор се бяха запълнили с цвят в две дъги — синьо отгоре, зелено отдолу. Тя не бе притегляла отдавна, за да удължи живота си, и през последните години тези цветове бяха избледнели. Но след опита да бъде убита в собствените ѝ покои синята дъга отново беше ярка и напираше към краищата на ретините. Карис бе очаквала това. Но зеленото също беше ярко, значи Бялата притегляше и от този цвят. Не ѝ оставаше много време.

— Надявах се това да уравновеси влиянията — каза Бялата, — както за мен през годините необуздаността на зеленото балансираше мудната логика на синьото. След нападението осъзнах, че се задоволявам да седя, да наблюдавам и да чакам. Но сега не е време за седене, наблюдения и чакане, нали, дете?

— Моля ви, не ме оставяйте — промълви Карис.

Стомахът ѝ се сгърчи, но тя потисна хлипането. Пое си дъх изненадана. Очакваше, че се владее по-добре.

— Но в този свят е така, нали? — подхвърли Бялата. — Отиваме си сами или оставаме скърбящи. Всички скъпи приятели от моята младост вече са мъртви. Само един от старите ми врагове се държи. Понякога едва не се питам какво ли щях да правя без него. Карис, когато носим по-тежко бреме, отколкото си мислим, че можем да изтърпим, ставаме по-силни. Ти готова ли си?

— Не може да се предадете и да умрете! — отвърна Карис сърдито. — Вие сте най-добрата, която имаме. Никой не може да ви замени.

Бялата неочаквано се подсмихна.

— Думи, които всеки обладан от манията за величие жадува да чуе. Верни са обаче само за истински злите и потресаващо великите. Не съм нито от едните, нито от другите, Карис. Аз съм само способна, допусках сериозни провали, и то за жалост твърде често. Не съм зла и това може би ме прави по-подходяща от повечето Бели преди мен, но добрите и великите са две отделни групи, които рядко се припокриват.

Карис въздъхна, не знаеше дали може да говори за Гавин, без да рухне. Извърна се, съчувствието в очите на Бялата би било непоносимо.

— Чувствам се толкова предадена…

— От Гавин? Защото умря ли?

Хромарият още не обявяваше това заради значението на Гавин за всички. А и не бяха сигурни, че е мъртъв. Но Бялата говореше за страх и гняв, които не зависеха нито от доказателства, нито от разсъдливостта на синьото.

— Третото око… Тя каза, че ако Гавин оцелее в битката, ще живее поне до деня преди Слънцеднев. Мислех… мислех, че минахме през това. Сражението бе свършило, нали? Легнах си в очакване да бъда събудена с целувки.