За подмяна
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За подмяна». Краткое содержание книги:
На шестнайсет години Стивън се качил в колата си пиян, преобърнал се на пътя и загубил крака си, но какво от това — лекарите дотичали и взели крака на Стивън-2. След операцията санитарите го отнесли на ръце обратно в тунела, положили го да седне с гръб до стената и заключили вратата. Стивън-2 се навел напред, паднал по очи и останал така три дни.
На седемнайсет Стивън получил тиган с вряла вода в лицето си от жена, която разигравал. Не, даже не просто разигравал, ами ѝ откраднал колата и я принудил да прави любов с двама негови приятели. Днес Стивън сигурно изглежда съвсем наред, защото онези дошли и си тръгнали оттук с лицето на брат му.
Ето, това е съдбата на резервните — докато ги измъкнат навън на части, да живеят в тунелите сред обезобразени и изкормени тела, да пляскат с ръце без пръсти, да трият лица в стените, а изпражненията им да се стичат по краката им. Веднъж на два дни, без никакво предупреждение, тунелите се пълнят с дезинфекциращ препарат. Няма нужда от предупреждение, понеже никой от резервните не може да говори. Още по-малко да чете. Не може дори да мисли. Тунелите са като месарски склад, където месото понякога помръдва и е завинаги окъпано в мъртвосиня светлина.
Тези същества нямат дрехи, нямат собственост, нямат семейства. Те са като мъртъв кодов сегмент, отрязан от останалата част на програмата и оставен така в мрака. Единственото, с което разполагат, са дроидите и операторът… макар да си мисля, че за тях би било по-добре, ако нямаха и това. Защото функционалната характеристика на оператора не включва „задължението да се грижи“. Този човек просто си седи и не прави нищо, докато най-тъмните ъгълчета на душата му загниват или растат като туморно образувание. Някои пускат в тунелите хора през нощта… срещу заплащане, разбира се. Разправят, че един от преуспяващите капиталисти в сянка бил голям любител на тази незаконна услуга. Понякога хората просто пият бира и се смеят до задъхване, наблюдавайки резервните, но има и такива, които влизат, за да се сношават с тях.
Когато се събудих, Ратчет почистваше повърнатото около главата ми, а на печката имаше кафеварка с прясно сварено кафе. В съзнанието ми, също като вода през полупропусклива почва, бавно нахлуваха звуци и миризми. Накрая станах, взех душ, избръснах се, облякох се в чисти дрехи и седнах на масата както обикновено. Мозъкът ми се чувстваше като грубо излъскан с едра шкурка. Тресеше ме обичайната реакция след приемането на рапт, — а ръцете ми така трепереха, че изплисках кафето си по масата.
И все пак беше по-различно. За пръв път мислех не за себе си, а за други хора и за промените, които щях да направя.
И за зло или за добро, направих ги.
Същия следобед се върнах в тунелите. Проправих си път през телата и подбрах няколко деца, които до момента почти не бяха използвани. В първия тунел намерих Дейвид и Рагалд, във втория — Суедж и Нанюн, а в третия — Джени. Тогава всички още бяха цели с изключение на Суедж, която се бе разделила с ивица кожа на бедрото си. Изведох ги от тунелите в залата и ги накарах да седнат на столовете. По-скоро опитах се да ги накарам, защото дотогава те не бяха виждали стол. Дейвид и Нанюн паднаха веднага, Суедж се свлече и се опря на масата, а Рагалд слезе от стола и клатейки се тръгна из стаята. Накрая ги събрах в ъгъла, където ги настаних седнали, с гърбове, опрени на стената. Те вече бяха спрели да мижат срещу ярката за тях светлина, така че сега се блещеха към сложните неща в стаята: различните повърхности, предметите, дори факта, че стените не бяха наклонени.
Клекнах пред тях, хванах лицата им последователно в ръцете си и се вгледах в очите им, опитвайки се да намеря нещо в тях. Нямаше нищо или поне нищо окуражително, така че за момент решимостта ми се изпари. Много дълго не им се бе случвало нищо, много неща бяха изпуснали. Повечето дори не можеха да движат крайниците си координирано. Седяха нестабилно като бебета с неестествено големи тела.
Бях неспособен да им компенсирам по какъвто и да било начин пропуснатото, нито дори малка част от него. Не бях способен да оправя собствения си живот, да не говорим за живота на други. Вълната на решимост, с която се бях събудил, постепенно губеше височина и след малко вече плувах изморен в опасна зона.
— Какво правиш?
Обърнах се. Сърцето ми щеше да изскочи. Ратчет и дроидът медик стояха на прага. За момент ми се прииска да ги излъжа, после се отказах. Не знам защо хората си мислят, че животът ти се оформя от решенията, които вземаш, когато се събудиш, но не е така. Важни са другите неща, които се случват, докато спиш и те няма. В моя случай решителни се бяха оказали последните седемдесет и два часа. Ако не се случеше нещо драстично, аз щях да се върна обратно в света. Това може би щеше да означава края ми, но останех ли безучастно да наблюдавам как тези деца бавно биват… „демонтирани“ с годините, със сигурност нямаше да издържа. И с нищо нямаше да бъда по-различен от тях, само дето щях да живея извън тунелите.