За подмяна
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За подмяна». Краткое содержание книги:
Запознаха ме със задълженията ми и ми показаха как да манипулирам няколкото несложни механизма, за които щях да отговарям. Беше ми обяснено кога става зареждането с храна и какво трябва да правя при доставките. Получих списък с телефонните номера на съответните хора в централата в Роноук и бях инструктиран при какви обстоятелства да им звъня. Стоях, кимах и слушах, макар в мислите си да бях съвсем на друго място. В мозъка ми бяха забити три куки и те разпъваха съзнанието ми в три посоки, оставяйки празно петно там, където трябваше да се намира външния свят.
След което ми показаха тунелите.
Няма да забравя момента, когато за пръв път застанах пред прозорчето за наблюдение и надникнах в полумрака от другата страна. В началото не видях нищо, освен цвят — тъмносиньо сияние, в което бяха забити мразовитите бели лампи на тавана. Приличаше ми на възможно най-студения сън. След това започнах да различавам някакви силуети в мрака и някакво движение. Когато осъзнах какво виждам, потръпнах със спазъм — толкова дълбоко вътре в мен, че не можеше да бъде забелязан. С мъка се сдържах да не побягна. Трябваше да се доверя на интуицията си, но разбира се, не го направих.
Представителят на компанията стоеше до мен и докато наблюдавах, ми разказа, че всеки от трите тунела има квадратно сечение осем на осем стъпки и предоставя място за четиридесет резервни. Практиката била показала, че е най-добре вътре да е топло и влажно, и той подчерта това като почука с нокът върху индикаторния панел до вратата. В моите задължения влизало да проверявам показанията през два часа, въпреки че те се контролирали от компютъра.
Инструкцията ми бе повторена и аз гневно се обърнах към представителя, за да му покажа, че съм разбрал. Погледите ни се срещнаха за пръв път и веднага ми стана ясно какво изпитва той към мен. На първо място отвращение, примесено с определена досада и разбира се, известна доза развеселеност. За него аз бях нов компонент към Фермата — част, подлежаща на подмяна, чиято важност при всички положения стои по-ниско от тази на оградата под напрежение.
Надявах се той да не прочете в моя поглед какво мислех аз за него, защото когато се обърнах отново, за да погледна още веднъж през прозорчето, усетих ръцете в джобовете на одърпаното ми палто подсъзнателно да се свиват в юмруци и кръвта да забива в ушите ми. Може би още в този момент, по-малко от минута след като за пръв път видях резервните, разбрах дълбоко в себе си, че няма да се впиша в образа на типичния оператор, в който се очакваше да се превърна.
А може би не. Защото нямам представа какво точно съм чувствал тогава по отношение на каквото и да било. Бях неспособен да концентрирам мислите си достатъчно дълго, за да завърша нещо, понятно макар и само на мен. Не знам, мисля, че в онзи момент цялото ми същество беше изпълнено с всичката целеустременост на лайняна следа върху стената на обществена тоалетна.
След като изчерпи всички възможности да покаже снизходителното си отношение към мен, инструкторът си тръгна. Качи се в служебната си кола, погледна ме над елегантните си очила и изгрухтя на себе си. Едва сега осъзнах, че бях казал не повече от десетина думи през времето, когато бяхме заедно. Той бавно потегли и порталната врата автоматично се затвори зад него.
Върнах се вътре, изпразних пътната чанта, услужливо подредена от моята приятелка, и подредих малкото си лични принадлежности на местата, сторили ми се най-логични за тях. Това ми отне пет минути. Направих си кафе с тресящи се ръце, отнесох голямата чаша до масата в центъра на стаята и се приготвих да изчакам изтичането на останалата част от живота ми.
Една седмица след пристигането ми получих колет от Файета — жената, докарала ме тук. В него имаше още дрехи, две книги и голямо количество рапт. Без съпровождащо писмо. Повече не чух за нея.
Изминаха три месеца преди някой да се обади. През по-голямата част от времето седях в командната зала, гледах в пространството и периодично стривах мозъка си на прах. От време на време излизах на открито. Гледката отвън беше към плавно спускащия се, осеян тук-там с редки дървета склон, стигащ в далечината до покрайнините на Роноук. Нощем през дърветата можеха да се забележат жълти точки — доказателство, че някъде там съществува живот. Желаех им всичко най-добро и най-искрено се надявах да си стоят колкото може по-далеч от мен. Скоро разбрах, че и издигащият се в обратната посока склон не ми носи онова наслаждение, което би следвало. Нататък имаше повече дървета, но в моето душевно състояние ми се струваше, че те изпитват недоверие към листата си и не пропускат удобна възможност да се отърсят от тях. Понякога ми се привиждаше, че през пукнатините между скалите пробива синя светлина, сини лъчи, пронизващи небето в посока към слънцето. Илюзия, разбира се. Тунелите се намираха дълбоко в гръдта на скалата и бяха облицовани с цимент.