За подмяна

Но един ден, около три следобед, сирената зави и десет минути по-късно пристигна линейка. Двама лекари веднага се отправиха към операционната, а аз със свито сърце последвах санитаря, дошъл с тях, в един от тунелите. За пръв път минавах през тежките врати.

Озовах се в тясно място. Високата влажност усилваше клаустрофобията, а миризмата на потни тела и изпражнения я правеше непоносима. Голи деца се търкаляха по пода, свити като зародиши и скупчени едно връз друго или сгушили се до стените. Тръгнах, внимателно прекрачвайки през телцата им, в търсене на конкретния резервен, който ни трябваше. За разлика от мен, санитарят ги сритваше най-безцеремонно с нетърпението на месар в кланица. По-възрастните от резервните знаеха какво предстои и се дърпаха и скимтяха, извръщаха лица към стените или опитваха да се заровят под другите. Сърцето ми тежко заби и започнах да се потя съвсем не заради топлината. Чувствах някаква опасност. Не защото резервните с нещо ни застрашаваха — те бяха съвсем безобидни, тъпи и лишени от каквато и да било цел. Не, самият тунел събуждаше спомени в мен — спомени, които не исках да конкретизирам. Подсилвани от миризмата и от усещането за абсолютна безнадеждност.

Накрая намерихме онзи, когото търсехме — Конрад-2 — и санитарят го отведе. Половин час по-късно го върнаха без дясното му око. Дупката беше небрежно зашита, наплескана с антисептичен препарат и бинтована през пръсти.

Санитарят го съпроводи покрай мен в тунела, позната миризма нахлу в главата ми и стомахът ми конвулсивно се сви. Беше сладката гадна миризма на „СкинФикс“ — материал, използван за затваряне на прорезни рани, когато козметичните съображения не са от значение. Не бях чувал да се използва извън армията и не бях долавял тази миризма поне от десет години. Не можех да бъркам, защото е невъзможно да я забравиш.