Око за око
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-28-8
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Око за око». Краткое содержание книги:
„Око за око — и светът ще ослепее“ бил казал Махатма Ганди. Но при такава заплаха кой ти гледа прошка и любов към ближния?! Загадките се множат и нашите сладурани се люшкат все по-неудържимо между двете немислими крайности: „Кажи си всичко…“ — шепне им един вътрешен глас. „В бирата е истината!“ — затапва го друг и ехидно подмята: „Кофти е само, че Истината — както и бирата — в големи дози водят до ужасен махмурлук…“ Колко истина (бира) можеш да понесеш?
А коварните SMS-чета само това и чакат — тъкмо да си помислиш, че ги праща някакъв таен обожател, и получаваш специална доставка. Ей такава например:
„Горката, объркана Емили. Сега една голяма момичешка прегръдка щеше да ти дойде добре, нали? Недей да се отпускаш твърде. Нищо не е свършило, докато аз не кажа.
А.“
Ако А. знаеше за нея…
Хана бързо нащрака отговора на клавиатурата: Нищичко не знаеш. После натисна бутона ИЗПРАЩАНЕ. Само след секунда А. отговори:
Всичко знам. Мога да те СЪСИПЯ.
7.
О, капитане, мой капитане
Вторник следобед Емили влетя през вратата на кабинета на треньорката Лорън.
— Може ли да поговоря с вас?
— Разполагам само две минути преди да отнеса това на ръководството — каза Лорън, която държеше в ръка списък със състезатели. Днес се провеждаше „Водоемът на Роузууд“, първото състезание по плуване за сезона. Предполагаше се, че това е приятелска среща — в нея бяха поканени всички гимназии и резултатите не се отчитаха — и все пак Емили обикновено имаше предстартова треска и нервничеше като пред истинско състезание. Но не и този път.
— Какво има, Фийлдси? — попита Лорън.
Лорън Кинкейд беше около трийсетте, косата й беше изгоряла от непрекъснатото изрусяване с перхидрол и винаги носеше тениски с надъхващи плувни лозунги от типа ДА НИ ЯДЕТЕ МЕХУРЧЕТАТА или АЗ ВНАСЯМ СТИЛ В СВОБОДНИЯ СТИЛ. От шест години тя беше треньор на Емили. Първо в Детската лига, след това на двеста метра и сега в „Роузууд Дей“. Малцина познаваха Емили толкова добре, че да я наричат „Фийлдси“, да знаят, че любимата й вечеря преди всяко състезание е пепър стек от ресторанта „Китайска роза“ или че когато при бътерфлая се представи с три десети от секундата по-бързо, значи е в месечен цикъл. Затова на Емили й беше още по-трудно да каже онова, за което бе дошла.
— Искам да се откажа — изстреля най-накрая тя.
Лорън примигна. Тя изглеждаше толкова зашеметена, сякаш някой й беше казал, че басейнът е пълен с електрически змиорки.
— 3-защо?
Емили заби поглед в пода, покрит с балатум на шахматни шарки.
— Вече не ми е забавно.
Лорън въздъхна тежко.
— Е да, не винаги е забавно. Понякога трябва да се работи здраво.
— Знам. Но… Просто вече не ми се занимава.
— Сигурна ли си?
Емили въздъхна. Смяташе, че е сигурна. Поне миналата седмица беше. Занимаваше се с плуване от години, без да се замисля дали й харесва или не. С помощта на Мая Емили бе намерила куража да признае пред себе си — и пред родителите си — че иска да се откаже.
Разбира се това беше преди… всичко. Сега, повече от всякога, се чувстваше така, сякаш животът й се люшка напред-назад. В един момент искаше да се откаже. В следващия искаше нормалния си живот на добро момиче, животът, където ходеше на тренировки по плуване, през уикендите излизаше със сестра си Каролин и прекарваше часове в закачки със съотборничките си и в четене на хороскопи за рождените дни. После изведнъж закопняваше за свободата сама да избира своите интереси. Само дето… освен плуването тя имаше ли други интереси?
— Наистина се чувствам изхабена — рече накрая тя, опитвайки се да обясни усещанията си.
Лорън протегна ръка и повдигна брадичката й.
— Тъкмо се канех да те правя капитан на отбора.
Емили зина.
— Капитан?
— Ами да — Лорън щракна с химикала си. — Реших, че го заслужаваш. Ти си истински отборен играч. Но щом не искаш да се занимаваш с плуване, тогава…
Дори по-големите й брат и сестра Джейк и Бет, които бяха в отбора през четирите години в гимназията и бяха спечелили стипендии за колежа, не бяха избирани за капитани.
Лорън нави канапа на свирката около пръста си.
— Какво ще кажеш да те поотпусна малко? — Тя разтърси ръката на Емили. — Знам, че беше много трудно. А и приятелката ти…
— Да. — Емили погледна към плаката на Майкъл Фелпс, който Лорън бе закачила на стената, с надеждата да не се разплаче отново. Всеки път, когато някой споменаваше за Али — което се случваше кажи-речи на всеки десет минути — очите й се насълзяваха.
— Какво ще кажеш? — попита Лорън.
Емили прокара език по зъбите си. Капитан. Е, вярно бе, че тя е шампион на щата на 100 метра бътерфлай, но „Роузууд дей“ имаше страхотен отбор по плуване — Лани Айлър стана пета в шампионата за младежи на 500 метра свободен стил, а „Станфорд“ вече бяха обещали на Джени Кестлър пълна стипендия за следващата година. Това, че Лорън беше избрала Емили пред Лани и Джени, означаваше нещо. Може би беше знак, че нейният люшкащ се живот отново влиза в релси.
— Добре — чу се тя да казва.
— Прекрасно. — Лорън я потупа по ръката. После бръкна в един от многото кашони с тениски и подаде една на Емили. — За теб. Подарък по случай началото на сезона.