Око за око
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-28-8
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Око за око». Краткое содержание книги:
„Око за око — и светът ще ослепее“ бил казал Махатма Ганди. Но при такава заплаха кой ти гледа прошка и любов към ближния?! Загадките се множат и нашите сладурани се люшкат все по-неудържимо между двете немислими крайности: „Кажи си всичко…“ — шепне им един вътрешен глас. „В бирата е истината!“ — затапва го друг и ехидно подмята: „Кофти е само, че Истината — както и бирата — в големи дози водят до ужасен махмурлук…“ Колко истина (бира) можеш да понесеш?
А коварните SMS-чета само това и чакат — тъкмо да си помислиш, че ги праща някакъв таен обожател, и получаваш специална доставка. Ей такава например:
„Горката, объркана Емили. Сега една голяма момичешка прегръдка щеше да ти дойде добре, нали? Недей да се отпускаш твърде. Нищо не е свършило, докато аз не кажа.
А.“
Преди Мелиса да ги хване заедно в петък вечерта, двамата с Рен бяха преживели незабравими двайсет страстни минути. Но защото Мелиса я изклюкари и защото родителите им застанаха на нейна страна, те забраниха на Спенсър изобщо да се вижда с Рен. Той също й липсваше до полуда, но какво можеше да се направи?
Чувствайки се уморена и неспокойна, тя слезе по стълбите и мина по дългия, тесен коридор, в който майка й бе закачила пейзажите на Томас Коул, които беше наследила от дядо й. Озова се в просторната кухня на фамилния им дом. Родителите й я бяха реставрирали до оригиналния й вид от 1800 година — като се изключат супер-модерните електрически уреди и плотове. Семейството й се бе събрало край масата, която бе отрупана с храна, поръчана от тайландския ресторант.
Спенсър стигна вратата и се поколеба. Не беше говорила с тях от погребението на Али — беше отишла на него сама и след това не ги беше виждала. Всъщност не бе разговаряла със семейството си от два дни, откакто й бяха наложили забраната да се вижда с Рен. Те продължаваха да я избягват и бяха седнали да вечерят, без да я извикат. Освен това имаха компания. Иън Томас, старото гадже на Мелиса — и първо от бившите на Мелиса, които Спенсър беше целувала, — седеше на мястото, където обикновено сядаше Спенсър.
— О! — извика тя.
Само Иън я погледна.
— Здрасти, Спенс! Как си? — попита той с такъв тон, сякаш всеки ден вечеря с къщата на семейство Хейстингс. На Спенсър и без това й бе трудно да приеме, че той е треньорът на нейния отбор по хокей на трева в Роузууд — но това вече беше върхът.
— Ами… добре съм — рече тя, като огледа роднините си, но никой не я погледна… нито обясни какво прави Иън на масата с тях, похапвайки тайландска храна. Спенсър придърпа един стол към ъгъла на масата и започна да си сипва пиле с лимон.
— Значи, Иън… Дошъл си да вечеряш с нас?
Господин Хейстингс й хвърли остър поглед. Спенсър млъкна, обля я неприятна топла вълна.
— Срещнахме се на ъъъ… погребението — обясни Иън. Прекъсна го сигнал на сирени и той изпусна вилицата си. Звуците като че ли идваха от къщата на семейство Дилорентис. Там непрекъснато имаше полицейски коли.
— Луда работа, а? — рече Иън и прокара ръка през къдравата си руса коса. — Не очаквах тук още да е пълно с полицейски коли.
Мелиса леко го ръгна с лакът.
— Да не би да си натрупал дебело полицейско досие, като живееш в опасната Калифорния? — Мелиса и Иън се бяха разделили, защото той се беше преместил на другия край на страната, за да учи в Бъркли.
— Не — рече Иън. Преди да успее да каже нещо, Мелиса продължи по типичния за нея начин да говори за нещо друго: за себе си. Тя се обърна към госпожа Хейстингс:
— Мамче, да знаеш, че цветята на погребението бяха точно в тоя цвят, какъвто искам за стаята ми.
Мелиса се пресегна, взе списанието за обзавеждане на Марта Стюърт и го отвори на отбелязаната страница. Тя непрекъснато говореше за освежаването на дома им; беше предекорирала къщата във Филаделфия, която родителите й бяха подарили като награда за това, че бе приета в бизнес училището „Уартън“ към университета в Пенсилвания. Никога не бяха правили нещо такова за Спенсър.
Госпожа Хейстингс се наведе да види.
— Прекрасно.
— Наистина е красиво — съгласи се Иън.
От устата на Спенсър се разнесе невярващ смях. Днес беше погребението на Алисън Дилорентис, а те мислеха само за цвета на боята?
Мелиса се обърна към Спенсър.
— Какво беше това?
— Ами… Исках просто… — заекна Спенсър. Мелиса изглеждаше обидена, сякаш Спенсър беше казала нещо наистина грубо. Тя нервно завъртя вилицата си. — Забрави.
Отново настъпи тишина. Сега дори Иън изглежда я избягваше. Баща й щедро си доля чашата с вино.
— Вероника, видя ли Лиз там?
— Да, дори поговорих малко с нея — каза майката на Спенсър. — Помислих си, че изглежда фантастично… като се имат предвид обстоятелствата. — Спенсър предположи, че Лиз е младата леля на Али, Елизабет Дилорентис, която живееше в квартала.