Око за око

Брат й я погледна от другия край на терена и се намръщи.

— Какво?

— Ела тук.

Майк бавно тръгна през ниско окосената, без нито едно плевелче, поляна.

— Влизай в колата — заповяда му Ариа.

— Тренирам.

— Не можеш цял живот да избягваш тази тема. Трябва да поговорим.

— Да поговорим за кое?

Тя повдигна идеално оформените си вежди.

— Ами за това, което видяхме вчера? В бара?

Майк започна да чопли единия от каишите на стика. По брезентовата козирка на шапката му се появиха първите дъждовни капки.

— Не знам за какво говориш.

— Какво? — Ариа присви очи, но Майк дори не я погледна.

— Хубаво. — Тя му обърна гръб. — Щом си такъв страхопъзльо…

Изведнъж Майк протегна ръка и се хвана за рамката на вратата.

— Аз… Не знам какво ще правя — тихо рече той.

Ариа натисна спирачката.

— Какво?

— Не знам какво ще правя, ако се разведат — повтори Майк. С това смутено изражение на лицето той изглеждаше уязвим и с около десет години по-възрастен. — Сигурно ще се самоубия.

Очите й се насълзиха.

— Това няма да се случи — каза тя с треперещ глас. — Обещавам ти.

Майк подсмръкна. Тя протегна ръка към него, но той се отдръпна и хукна по поляната.

Ариа реши, че е по-добре да тръгва и бавно подкара колата по криволичещия, мокър път. Тя обожаваше мокрото време. Напомняше й за онези дъждовни дни, когато беше още на девет. Тогава се промъкваше до гаража на съседа, където той бе паркирал моторната си лодка, пъхаше се под брезентовото покривало и се сгушваше в една от кабините, където, заслушана в звука на потропващите капчици, водеше записки в дневника си.

Тя смяташе, че мисълта й работи най-добре в дъждовно време, а сега определено имаше нужда да помисли. С А. би могла лесно да се справи, като каже на Ила за Мередит, ако тази история бе окончателно приключила. Родителите й щяха да я обсъдят, Байрън щеше да каже, че това няма да се повтори и други подобни ала-бала приказки. Но сега Мередит се беше върнала и това променяше всичко. Снощи баща й не се прибра у дома за вечеря — Ариа и майка й вечеряха на дивана пред телевизора, като гледаха шоуто „Риск“ с по една купа, пълна със супа, в скута. И двете бяха абсолютно безмълвни. Работата беше там, че тя също не знаеше какво ще прави, ако родителите й се разведат.

Когато тръгна да се изкачва по един изключително стръмен хълм, Ариа подаде газ — нейното субару винаги имаше нужда от малко изръчкване по стръмнините. Но вместо да поеме бързо нагоре, светлините в купето угаснаха и колата се затъркаля надолу по хълма.

— Мамка му — прошепна Ариа и дръпна ръчната спирачка. Когато отново се опита да запали, двигателят изобщо не се обади.

Тя огледа пустия двулентов път. Над главата й изтрещя гръмотевица и дъждът започна да се излива от небето. Ариа бръкна в чантата си, за да открие телефона. Трябваше да се обади или на пътна помощ, или на родителите си да я приберат. След като известно време рови безуспешно, тя се сети, че го е забравила на масата у дома. Дъждът беше толкова проливен, че през стъклата нищо не се виждаше.