Светът е пълен с чудеса

— Сигурно Джейк е дошъл — каза Рори.

Джейк беше петнайсетгодишният му син, който живееше с майка си и идваше при Рори по празниците. Изключенията от правилото бяха вечерите, когато скандалите с истерични крясъци завършваха с демонстративното напускане на апартамента и отиване при баща му. Рори се намръщи. Какво беше станало този път? Той се обърна към Кат с извинителна усмивка.

— Дано не възразяваш — каза.

— Няма нищо — отвърна Кат.

Беше очаквала с нетърпение да остане сама с Рори и да се усамотят от останалия свят. Само че какво можеше да каже? Мъжът, с когото беше, имаше дете и ако искаше да бъдат заедно, трябваше да приеме факта. Освен това харесваше Джейк. Когато се запозна с него преди три години, той беше свито и добро дванайсетгодишно момче, което изживяваше тежко развода на родителите си. Кат веднага го заобича, виждайки в него раните от собственото си детство. Джейк беше силно привързан към Рори и лесно се разплакваше — човек трябваше да има сърце от камък, за да не изпита топли чувства към него. Ала Кат трябваше да признае, че е трудно да разпознае слънчевото дванайсетгодишно хлапе в този недодялан тийнейджър, в който се бе превърнал Джейк.

— Каква е тази музика? — усмихна се широко Рори, когато влезе в стаята. — „Нирвана“?

Джейк — пъпчив, върлинест и с качулка на главата, с бушуващи хормони — се бе изтегнал на дивана, а от устата му висеше саморъчно свита цигара.

— „Нирвана“? — възкликна подигравателно. — „Нирвана“?!

До него седеше друго момче с вълнена шапка. Кат се запита защо носеха вътре дрехи за навън? Какво му беше готиното?

— „Нирвана“ — закикоти се другият младеж. — „Нирвана“!

— Това са „Уайт Страйпс“ — обясни Кат. — Нещо от „Слон“, нали? „Топка и бисквита“, ако не се лъжа. Излагаш се, Рори.

— Звучи малко като „Нирвана“ — оправда се глуповато Рори.

Джейк завъртя очи към тавана.

— Изобщо не звучи като шибаната „Нирвана“!

— Мери си малко езика — направи му забележка Рори. — И отвори, моля те, прозореца, щом ще пушиш тази гадост.

— Мама няма нищо против.

— Майка ти не живее тук. Няма ли да поздравиш Кат?

Джейк изсумтя.

— Здрасти, Джейк. Как е? — поздрави Кат с онзи приветлив тон, който сякаш пазеше само за него.

Приятелят му се казваше Джъд. Джъд беше планирал да спи при Джейк, докато не бе възникнал някакъв спор с майката на Джейк. Подробностите не бяха ясни. Доколкото разбираше Кат, беше свързано с тридневна пица, непрани чорапи и отношение към дома като към хотел. Затова Джейк и приятелят му бяха потърсили убежище при баща му.

Кат съжали Джейк. Тя знаеше какво е майка ти и баща ти да живеят своя си живот в различни домове. Това чувство за безизходица й беше добре познато. Всъщност този Джейк все още бе същото уязвимо дете, което познаваше до неотдавна.