Трубадур
- Автор: Стефанов Стефан Д.
- Серия: Колекция "Дракус" #10
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: GAIANA Book&Art Studio
- ISBN: 978-954-8633-75-8
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Трубадур». Краткое содержание книги:
Добрите намерения водят в Ада — и точно по този път е тръгнал Трубадур — мъж без минало и без бъдеще. Една погрешна дума — незачитане на местното табу в затънтен български край, го захвърля в смъртоносно приключение. Ако си изпратил любимата си в Отвъдното, сам трябва да я върнеш. И да, не го ли сториш, ще загинеш до седем дни.
Предстои му да премине границите на познатото, да се научи да вярва на очите си, а не на здравия разум, и да си припомни как се оцелява. Защото злото дебне отвсякъде — както по претъпканите градски улици, така и в забравените от бога диви гори.
Отчаяните действия да запази доброто у себе си го тласкат към нови и нови деяния, които постигат точно обратното, защото кръвта вода не става. И докато съдбата вади скелети от гардероба, за да тормози гузната му съвест, на пътя му се изпречват нови врагове, които нехаят за сложната му ситуация. Така, на ръба на лудостта, той узнава нещо, звучащо тъй лесно и просто — за да стигне до Ада, все пак трябва да умре.
— Не знайъ, бате, стига ме би бе, бате! — изрева с цяло гърло нещастникът и продължи да хлипа. Когато джуджето се готвеше да причини още болка на мъжа, Марски го спря.
— Остави, вярвам му. Тези двамата обаче знаят, нали? — въпросът беше насочен към циганина, който закима отривисто. Марски махна към Ива.
Джуджето пристъпи към нас и извади парцала от устата ѝ. Досега Ива само гледаше студено. Щом устатата ѝ най-после бе освободена, тя побърза да каже:
— Всички вие ще умрете, мъчително и болезнено.
В отговор джуджето я зашлеви с опакото на ръката.
— Ще говориш само, когато те питат! — рече то. След това се върна и застана до циганина.
— Къде е госпожица Диана? — за пореден път попита Тормозко, но този път гледаше нас.
— Този свирач тук наруши древен закон и я изпрати жива в Отвъдното. Сега само той може да я спаси — отвърна с равен тон Ива. — И да ни измъчвате, и да ни убиете, няма да я върнете.
— Това ли е последната ти дума? — попита Марски.
— Да — отвърна хладнокръвно Ива.
Ако някой ми беше казал, че ще бъда надвит от джудже, щях да му се изсмея в лицето. Сега обаче осъзнах, че в това джудже има нещо особено, нещо нечовешко. Във всеки случай нечовешка беше бързината, с която то извади от колана си моя нож и го заби във врата на циганина. Сигурен съм, че преди да го извади, развъртя острието във всички възможни посоки. Бодигардът се отдръпна и циганинът се стовари на пода, пръскайки кръв навсякъде.
Ива започна да крещи, но не от страх или мъка, а изцяло от гняв. Няма да предавам буквално думите ѝ, но чух заплахи, за които не се бях и сещал по-рано. Никой не помести тялото. Марски извади носна кърпа от джоба си, наведе се и избърса капките кръв от обувката си, преди да са засъхнали. След това се обърна към кмета, който сякаш си беше глътнал езика:
— Симеонов, с теб се връщаме у вас. Трябва да обсъдим твоята роля в този цирк. Тормозко, преди да се върнеш в града, искам да си научил къде е Диана — по един или по друг начин.
Марски, Симеонов и непознатият бияч излязоха. Джуджето Тормозко посочи на Антон вратата и младежът излезе, забил поглед в земята. Когато останахме само четиримата, Тормозко рече:
— Ще пропеете, но не по един или друг начин, а по моя начин. Започваме с „нимфата“, преди господин Марски да си е променил мнението! Ох, колко се вълнувам! Най-после жена!
От тавана, близо до крушката, стърчеше желязна кука. Тормозко даде веригата си на другия катил, който я преметна през куката. След това джуджето прекара единия край на веригата през въжетата около китките на Ива, а помощникът му издърпа другия край. Със зловещо стържене Ива се издигна нагоре, докато лицето ѝ не се изравни с това на Тормозко.
— Отлично! — рече джуджето и добави: — Връщаме се след минута, не отивайте никъде!
Когато двамата излязоха, аз погледнах Ива и ѝ прошепнах:
— Ива, все още можеш да ми помогнеш! Махни проклятието или каквото там ми направи!
— Не мога — отвърна ми тя, леко поклащайки се. — И не искам. Ти си отговорен за случилото се с Диана. Ако я върнеш, ще получиш опрощение. Ако не успееш, ще бъдеш наказан за стореното. Справедливост!
— Но как да я върна?! — изсъсках отчаяно аз. — Имах видение, тя наистина е в Ада! Как можеш да стигнеш до Ада и да се върнеш оттам?!
— Аз не мога да ти помогна — призна Ива. — Силата ми стигна дотам да обвържа съдбата ти с тази на девойката. Измъкнеш ли се оттук, потърси…
Изведнъж силна музика разтърси сградата и заглуши думите ѝ. Отне ми няколко секунди, докато разпозная мелодията — „Ода на радостта“. В съблекалните влезе Тормозко. Стъпваше леко, превзето, и махаше с ръце, все едно дирижираше оркестър. Върху дрехите си бе облякъл бяла кожена престилка, от джобовете, на която се подаваха различни инструменти — ножица, клещи, чук… Ръцете си беше напъхал в жълти гумени ръкавици, които стигаха почти до лактите му. Зад гърба му вървеше по-възрастният пазач и носеше две двадесетватови тонколони, свързани към „Айфон“ и проглушаващи ушите ни с химна на Европейската общност.
Време е да отделя внимание на личността на онзи, наречен от Марски, Тормозко и досега определян от мен просто като джудже, защото в този миг, под звуците на престото от Деветата симфония на Бетовен, аз се изправих пред цялата му същност.
Тормозко не беше истинско джудже, защото бе по-висок от повечето хора, които обществото ни определя като джуджета. На ръст бе някъде към метър и петдесет, хилав, с прекалено дълги ръце. Ходеше леко изгърбен и това го караше да прилича повече на шимпанзе. Като въпросния примат той също така проявяваше рязка и неочаквана ловкост — както, когато закла по-рано циганина. Сега осъзнавам, че наричайки го джудже, аз вероятно обиждам незаслужено хиляди хора, оприличавайки ги с чудовището, заслужило си прякора Тормозко.