Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Но докато се приближавахме все по-близо към розовеещото небе, моят спътник също изглеждаше все по-жизнерадостен.
— Да, госпожице Ветра, защото не сме съвсем без приятели! Абатът на манастира, в който отиваме, е мой стар приятел, а освен това идва и семейството ми, разбира се…
Не довърши. Но не и преди да ми стане ясно, че той има стабилни връзки и може би ще се окаже човек с голямо обществено влияние. Той зачака. И аз изпълних тишината с разказа си за всичко, случило се през изминалия ден — за поканата да позирам на Ботичели като Флора, за невероятното удоволствие да видиш как се ражда една картина, за внезапния гняв на художника. Казах му за това как съм откраднала по-дребната версия на същата картина от скривалището в ламперията и как, абсолютно безсрамно, съм я заменила с памфлета, който брат Гуидо ми беше дал. Продължих с по-приглушен глас за убийствата на Ена и Бембо, като допълних, че при първия случай са я взели за мен, а за втория вече съм издирвана за убийство. Разказът беше доста дълъг, така че, когато завърших, гърлото ме болеше не по-малко от краката ми. Но междувременно бяхме изминали значително разстояние и вече се намирахме насред великолепните къщи на хълма, където, точно както в Сан Миниато, богатите гнездят надменно над града. Пътят беше станал по-добър и аз започнах да оглеждам любопитно високите порти и арките, които отвеждаха към елегантни, спокойни дворове с перфектно оформени дървета и изкуствени езерца. Веднъж (наложи ми се да се обърна повторно, за да се уверя, че не сънувам) зърнах дори и жираф, който крачеше бавно из моравите и от време на време привеждаше дългата си шия, за да си хрупне от живия плет. Обърнах се към брат Гуидо, за да споделя с него фантастичната картина, но забелязах, че той пак се е замислил. Отначало си помислих, че гневът му се е върнал, но само един поглед към изящния му профил ми даде да разбера, че той просто разсъждава над думите ми. Аз също се замислих. И стигнах до извода, че разказът ми звучи по-скоро като история на идиот, фантазьор или лунатик. Обаче братът, който бе станал свидетел на вечерния завършек на дневното начало със собствените си очи, не изглеждаше да храни никакви съмнения относно истинността на историята ми. Без да спира, той изрече:
— Дори и най-предубеденият слушател не може да не признае, че на фона на вашата непреднамерена пакост последиците от това ваше действие са твърде диспропорционални на евентуалното наказание, което заслужавате.
Този негов учен език започваше да ме дразни. Но когато погледнах красивото му лице, му простих.
— Което ще рече? — погледнах го въпросително.
— Казано иначе, синьорина, тези хора, които ви преследват, безсъмнено се притесняват за престъпление, далеч по-голямо от една открадната рисунка.
Замислих се върху думите му.
— И какво престъпление по-точно? — запитах развеселена. Но преди той да ми отговори, аз забелязах манастирски комплекс зад високи стени с огромни порти и камбанария зад тях и сграбчих ръката на добрия брат. Пътуването ни определено беше към края си. — Слава на вера мадре! — извиках. — Това ли е мястото?
Той поклати глава.
— Не. Това е „Сан Доменико“ — великият манастир на доминиканците, който е духовен дом на ордена им.
— А не може ли да помолим тях за убежище, а? — попитах, защото бе започнало да ми писва.
Той пак поклати глава и перфектният му профил се вкамени.
— В никакъв случай. Те биха приютили францисканец точно толкова, колкото и такава като вас… — изчерви се и се опита да прикрие обидата си, като запелтечи: — Това ще рече, че единствените хора, които те признават, са от техния орден и никога не правят изключение. А нашата цел — посочи още по-високо в небето — е ето там, във Фиезоле.