Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
— Това чувство ми е напълно познато — каза Брад Дебелия и кимна. — Честно казано, и аз продължавам да мисля по същия начин за коката. Не минава ден, в който да не изпитам страхотна нужда да шмръкна. И все пак успявам вече тринайсет години да съм трезвен. И знаеш ли как го постигам?
— Знам, дебело копеле такова — усмихнах се. — Ден за ден, нали?
— А, ето че вече си научил нещо — рече Брад Дебелия. — Значи все още има някаква надежда да се оправиш.
— Да — измънках, — да започнем лечението.
Слязохме от колата и се отправихме по късата бетонова алея към главния вход. Вътре обстановката бе коренно различна от онова, което си бях представял. Беше разкошно. Приличаше на мъжки клуб, с дебел пухкав червен мокет, купища махагон и полиран орех, удобни на вид дивани, диванчета и фотьойли. Имаше и етажерка, пълна със стари на вид книги. А точно насреща й се намираше един кървавочервен кожен фотьойл с много висока облегалка. Видя ми се изключително удобен, затова отидох и се пльоснах на него.
А-а-а-а… откога не бях сядал така удобно, без мозъкът ми да ври от кокаин и куалуди? Вече нямах болки в гърба, нито в крака, нито в бедрото, нищо вече не ме болеше. Нищо не ме мъчеше, дори и най-малката дреболия. Поех дълбоко въздух и бавно го изпуснах… Вдъхнах дълбоко, приятно, трезво — част от един приятен, трезвен миг. Откога не се бях чувствал така? Откакто за последно бях трезвен, бяха минали почти девет години. Девет шибани години на пълна лудост! Ебаси майката — що за живот бях водил!
И усещах някакъв адски шибан глад! Исках да ям нещо. Всичко друго, освен зърнени топчета с вкус на плодове.
Брад Дебелия се приближи и попита:
— Добре ли си?
— Умирам от глад — рекох. — В момента бих платил и сто хиляди за един „Биг Мак“.
— Ще гледам да уредя нещо — отвърна. — Сега с Майк трябва да попълним няколко формуляра. А след като те приемат, ще ти потърсим нещо за ядене. — Усмихна се и се отдалечи.
Пак поех дълбоко въздух, но този път го задържах за цели десет секунди. Гледах право в средата на етажерката, когато най-сетне го изпуснах… и някак си изведнъж, точно в този миг, ме напусна и копнежът. Край. Никакви наркотици отсега нататък. Усещах го. Стига вече. Желанието ми изчезна. Няма го. Защо — така и няма да разбера. Просто осъзнах, че оттук нататък няма да пипна дрога. Нещо в мозъка ми прещрака. Някакво ключе се изключи и аз чисто и просто го разбрах.
Станах от фотьойла и отидох до другия край на стаята, където Брад Дебелия и Майк с жлезите попълваха формулярите. Бръкнах в джоба си и извадих шейсетте долара.
— Не ми трябват — рекох на Брад Дебелия и му ги подадох. — Реших да остана.
— Браво, приятелю — усмихна се той и кимна, сякаш всичко му беше ясно.
Преди да си тръгнат им казах:
— И не забравяйте да се обадите на Графинята от Бей Ридж да се свърже с пилотите. Иначе кой знае колко седмици ще висят да ме чакат.
— За здравето на Графинята от Бей Ридж! — каза Брад Дебелия и се престори, че вдига тост.
— За здравето на Графинята от Бей Ридж! — повторихме всички хорово.
После се прегърнахме и си обещахме да поддържаме връзка. Макар да си давах сметка, че няма да стане. Бяха си свършили работата и беше време да се отправят към следващия си случай. А на мен ми беше време да стана трезвен.
Но още на следващата сутрин започна някакъв нов вид лудост: трезва лудост. Събудих се към девет, чувствайки се напълно свеж. Никакви симптоми на абстиненция, никакъв махмурлук и никакъв копнеж за поемане на наркотици. А още не бях дори почнал истинската рехабилитация. Това щеше да стане на другия ден. Все още бях в отделението за детоксикация. На път към столовата за закуска ме мъчеше една-единствена мисъл: така и не бях успял да се свържа с Графинята, която като че ли беше излетяла от гнездото. Когато звъннах в къщата в Олд Бруквил, говорих с Гуин, а тя ми каза, че Надин просто изчезнала. Обадила се само веднъж, да поговори с децата, и дори нито веднъж не споменала името ми. Което ме караше да предполагам, че бракът ни е приключил.
На връщане към стаята ми след закуска някакъв мускулест тип с жесток мълет76 и с подчертано параноидно изражение на лицето ми махна да се приближа. Срещнахме се при телефонните автомати.
— Здрасти — рекох и протегнах ръка. — Казвам се Джордан. Как си?
Той предпазливо се ръкува с мен, после ми изшътка, докато шареше с очи:
— Върви след мен.
Кимнах му и го последвах обратно в столовата, където седнахме на една квадратна маса, далеч от хорските уши. По това време в столовата имаше само една шепа народ, повече от персонала, по бели престилки. Вече бях класифицирал новия ми приятел като пълна откачалка. Облечен беше като мен, с дънки и тениска.
76
От англ. mullet — „прическа, типична за хора, които са… рядко тъпи. Българския еквивалент на тази прическа би бил навсякъде къса коса, но с малка, тънка и изрусена опашчица отзад“. (http://akartchinski79.blogspot.com/2005/07/mullet.html). — Б.пр.