Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Много приказки съм чувал и в Гондор, и другаде — каза Арагорн, — но ако не бяха словата на Келеборн, бих ги сметнал само за легенди, каквито измислят хората, когато чезне истинското знание. Мислех да питам теб каква е истината по въпроса. А щом и един горски елф не знае, то как да отговори обикновеният човек?
— Ти си пътувал по-надалеч от мен — каза Леголас. — В моя роден край не съм чувал нищо освен песни, разказващи как в древни времена тук живеели Онодримите, наричани от хората Енти, защото Ветроклин е стар, стар дори в елфическия смисъл на думата.
— Да, стар е — каза Арагорн, — стар като гората край Могилните ридове и далеч по-обширен. Елронд казва, че двете гори са сродни, последни твърдини на могъщите лесове от Старите времена, когато Първородните бродели по света, а хората още тънели в дълбок сън. Ала Ветроклин крие някаква своя тайна. Каква — не знам.
— Аз пък и не искам да знам — заяви Гимли. — Каквото и да живее из Ветроклин, нека не се бои от мен!
Хвърлиха жребий как да пазят и първата стража се падна на Гимли. Останалите си легнаха. Дрямката ги обори почти начаса.
— Гимли! — сънено изрече Арагорн. — Не забравяй, опасно е да сечеш клон или вейка от живо дърво във Ветроклин. Но не се лутай надалеч за сухи съчки. По-добре остави огъня да изгасне! Събуди ме, ако трябва!
С тези думи той заспа. Леголас вече лежеше неподвижно, кръстосал красивите си ръце, а в отворените му очи, както става с елфите, се смесваха живата нощ и дълбоката дрямка. Гимли седеше прегърбен край огъня и замислено плъзгаше палец по острието на секирата си. Дървото шумолеше. Не се чуваше никакъв друг звук.
Изведнъж Гимли вдигна очи и точно на границата на осветеното пространство зърна прегърбен старец, подпрян на тояжка и омотан в дълъг плащ; широкополата шапка бе смъкната над очите му. Гимли скочи на крака, все още прекалено смаян, за да извика, макар през ума му веднага да бе прелетяла мисълта, че Саруман ги е открил. Разбудени от внезапното му движение, Арагорн и Леголас се надигнаха и погледнаха натам. Старецът мълчеше и не помръдваше.
— Е, дядо, с какво можем да ти помогнем? — запита Арагорн, скачайки на нозе. — Ела да се стоплиш, ако ти е студено!
Той закрачи напред, но старецът бе изчезнал. Не намериха наблизо никаква следа от него, а по-надалеч не смееха да отидат. Луната бе залязла и нощта бе непрогледна.
Внезапно Леголас нададе вик:
— Конете! Конете!
Нямаше ги. Бяха изчезнали, изтръгвайки колчетата, за които бяха вързани. Известно време тримата другари стояха неподвижни и безмълвни, смутени от този нов удар на злата съдба. Намираха се под сводовете на Ветроклин и безкрайни левги ги деляха от мъжете на Рохан, единствените им приятели из тия диви и опасни земи. Както стояха, стори им се, че дочуват конско цвилене далече в мрака. После всичко отново утихна, само хладният вятър продължаваше да шушне в листата.
— Е, няма ги вече — каза Арагорн накрая. — Не можем да ги намерим, нито да ги настигнем, тъй че, ако не се завърнат доброволно, ще трябва да се справим и без тях. Нозете ни служиха вярно в началото и още ще ни послужат.
— Нозете! — промърмори Гимли. — За ходене стават, ама не можем да ги ядем.
Той подхвърли съчки в огъня и се тръсна до него.
— Само преди няколко часа не искаше да яхнеш рохански кон — разсмя се Леголас. — Ще стане конник от теб.
— Не ми се вярва да имам тая възможност — каза Гимли, помълча и след малко продължи: — Ако искате да знаете, мисля, че това беше Саруман. Кой друг? Спомнете си думите на Еомер: броди наоколо, преоблечен като старец с качулка и плащ. Това бяха думите. Той е избягал с конете ни или ги е прогонил и сега сме натясно. Още неприятности се задават, помнете ми думата!
— Ще я запомня — каза Арагорн. — Но си спомням и нещо друго — този старец имаше шапка, а не качулка. Все пак не се съмнявам, че си прав и че тук сме в опасност и денем, и нощем. Ала междувременно няма какво да правим освен да почиваме, докато можем. Сега аз ще постоя на стража, Гимли. Нуждая се по-скоро от размисъл, отколкото сън.
Нощта отмина бавно. Леголас смени Арагорн, Гимли смени Леголас, изтичаха стража подир стража. Но нищо не се случи. Старецът вече не се появи и конете не се завърнаха.
ГЛАВА 3
УРУК-ХАЙ
Пипин бе потънал в мрачен, тревожен сън: като че чуваше собствения си гласец да отеква из черните тунели, викайки: Фродо, Фродо! Но вместо Фродо от сенките му се хилеха стотици грозни лица на орки, стотици грозни ръце го сграбчваха от всички страни. Къде беше Мери? Събуди се. Студен вятър обвяваше лицето му. Лежеше по гръб. Свечеряваше се и небето горе помътняваше. Той се завъртя и откри, че събуждането не е по-добро от съня. Китките, краката и глезените му бяха омотани с въжета. До него лежеше Мери — пребледнял, с мръсен парцал около челото. Наоколо бе насядал голям отряд орки. Сред болката в главата на Пипин спомените бавно се сглобяваха и се отделяха от сенките на сънищата. Разбира се — двамата с Мери бяха изтичали към гората. Какво им бе станало изведнъж? Защо бяха хукнали така, без да слушат стария Бързоход? Дълго бяха тичали с крясъци… не си спомняше докъде, колко време; после изведнъж се бяха натъкнали право на група орки — те стояха, ослушваха се и изглежда, забелязаха Мери и Пипин едва когато се озоваха в ръцете им. Сетне закрещяха и от дърветата изскочиха още десетки гоблини. Хобитите изтеглиха мечовете си, но орките не искаха да се бият и само се мъчеха да ги хванат дори след като Мери бе отсякъл няколко ръце и крака. Добрият стар Мери!