Момчешки живот

— Квой туй чудо? — попита Франклин.

— Това е Шекспир — отвърна Принци. — Който говори за универсалните страдания на човечеството… — той обърна гръб на луната и се втренчи в мен с алени зеници. — Би ли желал да получиш съвет от по-стара душа, Кори?

Всъщност нямах особено желание, но отвърнах любезно:

— Да, сър?

Той изглеждаше развеселен, все едно ми четеше мислите.

— Все пак ще те посъветвам. Не бързай да пораснеш. Постарай се да се задържиш момче колкото се може по-дълго, понеже веднъж изгубиш ли тази магия, винаги ще се опитваш да я намериш отново!

Това ми прозвуча смътно познато, но не можех да си спомня къде съм го чувал преди.

— Искаш ли да видиш малко от света, Кори? — попита ме Принци.

Кимнах, неспособен да откъсна поглед от кървавочервените му зеници.

— Тогава имаш късмет. Защото виждам светлините на град!

Надигнах се и надникнах навън. И ето там в далечината, над драконовия гръбнак на усуканите хълмове, звездите бледнееха от земно сияние.

Принци ми обясни, че ще стигнем до част от града, където товарният влак намалява, когато влиза в депото. И тогава ще можем да напуснем вагона си, без да си счупим краката. Постепенно градът израсна около нас, от дървени къщи до тухлени постройки и сгради от камък. Дори в този късен час градът кипеше от живот. Примигваха и бръмчаха неонови табели. Коли бързаха по улиците, народ задръстваше тротоарите. След това товарният влак задрънча през кръстосващите се коловози в депото, където спяха други влакове и започна да забавя. Когато стигна до скоростта на пешеходец, Франклин спусна грамадните си обуща на земята. След това слезе Ахмет, от чието тяло се вдигна прах, когато тупна долу.

— Давай, ако искаш да даваш — каза ми Принци, застанал зад гърба ми.

Измъкнах се навън и се приземих нормално, след което излезе и бледоликият блондин. Бяхме стигнали до големия град и аз се намирах много далеч от дома.

Вървяхме през депото, а около нас се носеха звуците на свирки и пухтящи локомотиви. Въздухът миришеше на изгоряло, макар че беше леденостуден. Принци каза, че е най-добре да си намерим някакво убежище за през нощта. Продължавахме да вървим, навлизахме все по-навътре сред сиви улици, които се простираха под високи сиви сгради, макар че няколко пъти трябваше да спираме и да чакаме Франклин, който наистина се движеше много бавно.

Стигнахме до място, където стените бяха насечени от улички, а неонът се отразяваше от застинали езера от вода в напукания цимент. Докато подминавахме една уличка, чух сумтящи звуци, последвани от шляпване на плът. Спрях да погледна. Един мъж държеше друг с ръцете зад гърба, а трети методично биеше втория в лицето с юмрук. Носът и устата на жертвата кървяха, очите му бяха замаяни и влажни от страх. Мъжът, който нанасяше побоя го правеше, сякаш се занимава с привична работа, например като да сечеш изсъхнало дърво.