Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
— Къде беше? Има ли новини?
— Скририте още размишляват — каза той. — А и да са свършили, аз нищо не съм чул. Но пък… разговарях с доста хора. Някои ме потърсиха сами, за да споделят собствените си тревога за осоидите и да изразят подкрепата си за нас. Има и друго обаче, повече са, уви, онези, които съжаляват, че скририте са променили първоначалната си присъда. Опитах се да успокоя духовете и… — той се усмихна едва-едва — и да зашия раните.
— А онази жена? — попита го Че. — Какво си й направил, че те мрази толкова?
Той я погледна неразбиращо, а когато Че поясни, че има предвид защитника, побърза да я поправи.
— Не беше нищо лично. Познавам я бегло, но пътищата ни почти не са се пресичали. Ролята на защитника е точно това — роля, която някой трябва да изпълни. Самият аз също съм бил защитник. Неговата задача е да обвинява, без да жали сили и средства. Обвиненият, от своя страна, трябва да отхвърли обвиненията чрез истината. Справих се зле, защото не бях подготвен.
— Искаха да ти направят онова, което сториха с мен. Наистина ли прочетоха мозъка ми? — Впила се бе със зъби и нокти в рационалното си възпитание, но сред тези чужди хора лесно можеше да повярва, че магия дебне навсякъде.
— Да. Според нашия закон това е последната защита на обвиняемия. Скририте виждат цялата истина. — Той отклони поглед. — Мотивите ми не са толкова чисти, колкото се опитах да ги представя. Ако бяха видели истината… можеха да ме прогонят завинаги. И все още могат да го направят. Собственият ми народ. Знаех, че съм преминал границата на позволеното, но… — Приближи се до огъня и коленичи на килимчето. — Те са прави, разбира се. Твърде дълго бях сред чужденци. А това неминуемо променя мирогледа на човек.
— Съжалявам, ако съм…
— Ти? Ти ми спаси живота. Нещо повече, успя да наклониш везните в много по-голяма степен, отколкото бих могъл да го сторя аз. А и може би не е толкова лошо да погледнеш по нов начин на света. — С несръчен жест я покани да седне до него пред огъня. Несръчните жестове не бяха характерни за него, помисли си Че. Всички стари раси, избледнялото мастило на историята, притежаваха вродено изящество. Мравкоидите бяха най-войнолюбивият народ в Равнините, но никой от тях не можеше да се бие като богомолкородните. Бръмбарочовеците въртяха търговия и сключваха успешни сделки във всички градове, но приличаха на селски амбулантни търговци в сравнение с паякородните и техните хилядолетни традиции в политическия пазарлък. И макар собствената й раса да обичаше знанието и да бе основала най-великата образователна институция в целия свят, сънародниците й можеха само да си мечтаят за спокойния дух на проникновение, който владееше в Тарн.
А ето го и Ахеос, който беше от всичко по малко — или по много. Боец, учен, магьосник — така поне твърдеше — и спасител. Още от първата им среща в конюшнята той бе грабнал въображението й с отчаяното си, ранено високомерие. После беше изминал дълъг и изпълнен с опасности път заради нея, което бе наляло масло в огъня на нейните ученически вълнения. А ето го сега, объркан не по-малко от нея от сблъсъка си със свят, който се е оказал далеч по-голям от очакваното.
— Двамата с теб май никога няма да изплатим дълговете си един към друг — промълви тихо той. — Ти ми помагаш, аз ти помагам. А сега, като последния глупак, те доведох на място, където животът и на двама ни виси на косъм, и не другаде, а в родния ми град ти ме измъкна от кашата, която сам забърках.
— Излишно е да пресмятаме кой колко дължи — каза му тя. — Ние… се познаваме достатъчно добре. — Но още преди да го е изрекла докрай, се запита отговаря ли на истината последното й твърдение.
— Има нещо, което мога да направя за теб. Може и да не постигнем успех, но… Спомена, че имаш затруднения с Изкуството на предците?
— Това не е тайна — кимна тя. — Предполагам, че не съм единствената.
— Разбира се, но сред твоя многоброен народ това остава незабелязано. Тук всеки мъж и жена е от значение, защото сме по-малко, отколкото си мислиш. Имаме си начини да подпомагаме медитацията, да издигаме съзнанието до необходимата висота.
— Сериозно ли говориш? — погледна го ококорено тя. — Ако смяташ, че има и най-малкия шанс да проработи, готова съм на всичко. Моля те, Ахеос, нямаш представа откога…