Лунните градини

Беше късен следобед. Крокъс и Апсалар чакаха на площадката на кулата. От време на време надничаха от ръба, за да видят уличните празненства. В тълпите долу се долавяше нещо налудничаво, сякаш танцуваха и се смееха на ръба на отчаянието. Въпреки радостта от настъпващата пролет, сянката на империята Малазан бе надвиснала над всичко. Всъщност, с висящия на юг Лунен къс, мястото на Даруджистан между двете велики сили беше явно за всички.

— Странно — измърмори Крокъс, загледан в движещите се като кипнали реки по улиците човешки тълпи, — Даруджистан изглежда някак смален. Почти незабележим.

— На мен ми се струва огромен — каза Апсалар. — Един от най-големите градове, които съм виждала. Голям е колкото Унта, според мен.

Той я зяпна. Тя често казваше странни неща, които не подхождаха много на момиче от малко рибарско селце.

— Унта. Това е столицата на империята, нали?

Тя се намръщи и това сякаш малко я състари.

— Да. Само че никога не съм била там.

— Е как тогава можеш да знаеш колко е голяма?

— И аз не знам, Крокъс.

Обсебване, беше казал Кол. Две памети се сражаваха в ума на тази млада жена и войната между тях ставаше все по-тежка. Крокъс се зачуди дали най-после Мамът се е върнал. За миг почти съжали, че бяха избягали от Мийзи и Ирилта. Но побърза да насочи мислите си към това, което предстоеше. Седна на платформата и се облегна на ниската стена. И зяпна трупа на убиеца. Кръвта бе почерняла от горещото слънце. По пода до стълбището се виждаха засъхнали капки. Явно онзи, който го бе убил, също е бил ранен. И въпреки това Крокъс не се чувстваше в опасност тук, макар и да не знаеше защо.

Като за изоставена камбанария, това място бе станало свидетел на доста драми напоследък.

— Да се стъмни ли чакаме? — попита Апсалар.

Крокъс кимна.

— И тогава ще намерим тази Чалис?

— Точно така. Д’Арл ще бъдат на празненството на лейди Симтал. Сигурен съм. Имението има огромна градина, почти гора. Стига чак до задната градска стена. Влизането няма да е трудно.

— Но няма ли да те забележат?

— Ще съм облечен като крадец. Всички ще носят костюми. Освен това там ще има стотици хора. Може да ми отнеме час-два, но ще я намеря.

— И после?

— Ще измисля нещо — каза Крокъс.

Апсалар изпъна крака на камъните и скръсти ръце.

— А от мен се очаква да се крия в храстите, така ли?

Той сви рамене.

— Може би чичо Мамът ще е там. Тогава всичко ще се уреди наведнъж.

— Защо?

— Защото така каза Кол — сопна се Крокъс. Какво, да й обяснява, че е била обсебена кой знае от кого? — Ще измислим начин да те върнем вкъщи — обясни й той, вече по-кротко. — Ти това искаш, нали?