Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
— О, имате предвид онова нещо с Монетодържача, нали?
На лицето на Барук се изписа стъписване.
— Ти си знаел?
Застанал отстрани и приковал Мамът с въгленочерни очи, Рейк заговори със странно равен тон:
— Мамът, извинете ме за прекъсването. Вие ще присъствате ли на празненството на лейди Симтал?
Старецът кимна.
— Разбира се.
— Добре — каза Рейк и извади кожените ръкавици от колана си.
— Ще си поговорим тогава.
На Барук не му остана време да помисли за внезапното тръгване на Рейк. И това бе първата му грешка през този ден.
Една жена с обръсната глава и развята след нея дълга роба тичаше с писъци от портите и от едната й ръка се вееше дълга ивица кафява кожа. Адюнкта Лорн отстъпи, за да може жрицата да мине, и загледа как жената се гмурна в тълпата зад нея. Празникът се беше разпрострял извън крепостните стени на Даруджистан и главната улица на Уори гъмжеше от хора, през които трябваше да си пробива път към портата.
Тя потърка разсеяно раната от рапирата в рамото си. Пътуването й в гробницата, изглежда, беше забавило изцеряването й и в раната беше заседнала болка, студена като леда в тунела на гробницата. Лорн изгледа двамата стражи, застанали пред портата, и предпазливо се приближи към тях.
Като че ли само единият й обърна някакво внимание, а и той само й хвърли бегъл поглед, след което отново насочи вниманието си към тълпата, прииждаща от Уори. Лорн влезе в града незабелязана, просто като поредния пътник, дошъл за пролетния празник. Веднага след портата булевардът се раздвои около нисък хълм, на чието било се виждаше полусрутен храм и кула. Вдясно от него се издигаше друг хълм, очевидно градска градина с широките стъпала, изкачващи се до върха, обрасъл с дървета и окичен с многобройни фетиши и знамена, завързани по клоните на дърветата и по стълбовете на газовите фенери.
Усетът на Лорн за тези, които търсеше, беше силен и безпогрешен. Сержант Уискиджак и неговият взвод се намираха някъде зад вътрешната крепостна стена. Лорн закрачи през прииждащите тълпи; едната й ръка бе до меча, другата разтриваше подпухналата зачервена плът около раната.
Стражът при портата на Уори се отдръпна от стената, на която се беше облегнал, и направи бавен кръг по каменните плочи. Спря, намести островърхия шлем на главата си и отпусна каишката с една дупка.
Другият страж, по-възрастен, кривокрак и нисък, се приближи.
— Тези глупаци, прииждащи по пътя, те притесняват, нали? — попита той с усмивка, която показа повече дупки, отколкото зъби.
Първият се озърна към портала.
— Преди няколко години за малко щяло да има безредици.
— Бях тук — каза старият, загледан в камъните. — Наложи се да извадим оръжията, да пуснем малко кръв. Побягнаха като стадо и не мисля, че са забравили урока. На твое място не бих се тревожил толкова. Това май не ти е обичайният наряд, а?
— Не. Замествам един приятел.
— Е, затова са приятелите, нали? Къде пазиш обикновено?
— От полунощ до третата камбана на Деспотския барбикан — отвърна Трошачът на кръгове. И намести отново шлема си; надяваше се, че невидимите „приятелски“ очи са забелязали сигнала. Жената, преминала през портата само преди няколко минути, отговаряше съвсем точно на описанието на Змиорката. Трошачът на кръгове знаеше, че не е сбъркал.
Приличаше на наемник и се опитваше да скрие петната кръв от рана на рамото си. Беше я огледал само за миг. Годините практика обаче правеха този миг съвсем достатъчен. Погледът му беше уловил всичко, за което пратеникът на Змиорката му бе поръчал да гледа.
— Тоя пост е отвратителен — каза старият до него, обърна се и погледна с присвити очи към Деспотския парк. — А съм тук още от зори. — Поклати глава. — Кучите му синове здравата ни товарят напоследък, и то когато градът гъмжи от имперски шпиони и други такива.
— От лошо по-лошо става — съгласи се Трошачът на кръгове.
— Аз съм тука вече три часа и отгоре, ама да ме пуснат за малко да се видя с жена си и децата на празника? — Старият се изплю отново. — Няма начин. Берът трябва да стърчи и да гледа как разни лентяи си правят кефа в някое скапано имение.
Трошачът на кръгове затаи дъх, после въздъхна.
— Празненството на лейди Симтал, нали?
— Точно тъй. Скапаните съветници ще ми се дуят наоколо. А мен краката ми се подуха да стърча тука като някоя скапана статуя.
„Това му се вика късмет“, усмихна се на себе си Трошачът на кръгове. Следващият пост на спътника му беше точно там, където го искаше Змиорката. Нещо повече, старият се оплакваше от този наряд.
— Е, тия статуи им трябват на тях. С тях се чувстват по-сигурни. — Пристъпи към Берът. — Не каза ли на сержанта, че краката ти са подути?